понеделник, 31 март 2014 г.

Леонардо Падура "Човекът, който обичаше кучетата"

...

Лев Троцки е човекът, който заедно с Ленин постига нещо почти немислимо - болшевиките не само взимат властта през 1917г., а успяват и да я задържат. В този роман обаче не става въпрос точно за тази паметна от историческа гледна точка година. Авторът ще ни пренесе малко по-напред във времето когато Троцки е низвергнат и изгонен от Русия като предател и враг на народа, а Сталин е самия Бог и нищо по-малко. Именно така започва романа, Троцки и част от семейството му трябва да заминат за Турция, единствената държава, която се решава да ги приеме.

Изгнаничеството на Троцки продължава дълги години и се разпростира в няколко европейски държави, за да завърши в Мексико. Там той е убит от човек, който заема другата сюжетна линия в романа. Той има много имена, основно Рамон, и извървява дълъг път докато стигне до самото убийство. Интересен е неговия образ, не мога да кажа, че е чисто отрицателен - до известна степен и той е жертва, безмилостно му промиват мозъка, никой не заслужава подобна съдба и страшно много му съчувствах. А и много неща прави заради една жена, та колко е вярвал в светлото бъдеще не е много ясно. Някъде тук в историята се намесва и тънкия момент когато една идея се превръща във фанатизъм и това никога не води до нещо добро.

Третата сюжетна линия в романа е тази на Иван, той е човека, който разказва историята, а самия автор се идентифицира с него в някаква степен - поне така каза той при представянето на романа си. И ако събитията около Троцки ще ни държат твърдо в 20-те и 30-те години на миналия век, то чрез Иван ще достигнем до наши дни. Случващото се в Куба през последните десетилетия е много идентично със случващото се у нас, така че се оказваме в доста познати води.

Падура не критикува, независимо от тежките събития, той остава неутрален свидетел, придържал се е към фактите и е оставил пълна свобода на читателя да реагира емоционално на написаното. 

Трябва да има такива романи, трябва да се помнят тези събития - абсурдното в случая е, че една идея за равенство и братство се превръща в абсолютна диктатура, с не по-малко жертви, отколкото всяка друга война. Ето как, някак си между другото, милиони намират смъртта си в "мирно" време и това е нещо, за което сякаш по-рядко се говори.

Човекът, който обичаше кучетата в този роман, не е един.

Предизвикателна творба, доста обемна със своите почти 900 страници, не чак толкова лесна за четене, не е за забавление - въпреки това, човек може само да спечели ако реши да я прочете.

Благодаря на Жанет 45 за книгата, както и за възможността да видим и чуем автора на живо - друго си е когато можеш да свържеш снимката от задната корица с истинския човек.





 Издание на Жанет 45

 Във Goodreads

понеделник, 3 март 2014 г.

Ахмед Юмит "Паметта на Истанбул"

...

Ахмет Юмит е автор, с който се сблъсквам за първи път, но доколкото видях това така или иначе е първата му преведена на български книга. Автор на трилъри с препратки към историята. "Паметта на Истанбул" е част от поредица с главен герой инспектор Невзад, това е четвъртата книга, но при такива серии не се налага да се четат поред. 

Накратко, в този роман инспектор Невзад разследва седем убийства, станали само в рамките на седмица. Това, което е по-особено е, че убиеца предварително убива жертвите си, след което ги оставя на различни, свързани с историята на Истанбул, места. Освен това поставя в дланите им старинни монети, които препращат към един или друг владетел на града. Затова жертвата на първото убийство е намерена на мястото, където е основан град Истанбул, който по това време се е наричал Византион. Втората жертва - при Колоната на Константин, превърнал града в столица на Римската империя и т.н. Чрез седемте жертви убиеца покрива историята на града от самото му основаване до наши дни.

Екипа на Невзад се състои от него като шеф, Али и Зейнеб. Тримата ще трябва да разплетат този случай, като интересното е, че мотива за убиеца остава доста неясен. Естествено разследването се заплита здраво в множеството исторически факти, както и в легенди за града. Цялата тази част е много интересна, авторът изобщо не се оплита в исторически конспирации, а ни потапя в различни периоди от историята, някои познати, други -  не съвсем. Аз лично научих интересни неща за Византийската и Римската империи, които не знаех. Въпреки че информацията е доста не почуствах досада или отегчение, може би защото е разпределена равномерно в романа, като история и съвременност съществуват безпроблемно заедно. 

Оприличават Ахмед Юмит с Дан Браун, но аз не съм много съгласна. Ако трябва да съм честна Юмит ми хареса много повече. Дан Браун прекалено препуска из действието, не си изгражда героите и залита в конспиративните легенди. Юмит е изградил разказа си по друг начин - определено е обърнал повече внимание на героите си, така че да ги почувстваме добре. Невзад е по-зрял, преживял е голяма семейна трагедия, но обича работата си и я върши добре. Али е млад и буен, първо стреля, после пита, но е от тези герои, които веднага ти стават симпатични. Дамата в това трио, Зейнеб, е уравновесяващата сила, тя също е млада, но малко по-спокойна от Али. Юмит е отделил достатъчно време, за да ги опознаем, показал ги е и в напрегнати ситуации, и приятелски разменяйки си ежедневни закачки. Страничните герои също са достатъчно добре описани.

Разбира се, основната тема в романа си остава този чудесен град Истанбул, с многовековна история и модерен мегаполис. Юмит ни разхожда разточително из неговите улици, така че дори и да не си ходил никога там просто няма как да не усетиш атмосферата му. По-голямата част от действието е съсредоточена около площада "Султанахмед" и намиращите се наоколо основни църкви, джамии и други исторически забележителности. Сигурна съм, че повечето от тях сте ги посещавали, така че лесно ще се ориентирате кое къде е. Не, неговите герои няма да преследват убиеца през тайни тунели и забранени за туристите места. Те се наслаждават на красотата им отстрани, точно така, както един обикновен турист би ги видял. Юмит не бърза толкова, а ни оставя да разгледаме града на спокойствие.

Невзад казва някъде в романа, че без капка свян говорим за "славните ни предци", но познаваме ли наистина миналото си? По-скоро не. Романът е доста обемен, но е написан на съвсем достъпен език и всичката тази история в него не натоварва. Има доста бележки под линия, които също са много достъпни, а някои от тях и любопитни.

Аз не се досетих кой е убиеца, затова финала ме свари неподготвена, но пък си беше логичен.

Съвсем честно си признавам, че нямаше да обърна внимание на този роман в книгопотока, така че благодаря на Колибри за страхотната книжна "сляпа среща" която ми спретнаха, която се оказа повече от успешна :)




 Превод от турски на Йорданка Бибина

 Издание на Колибри

 Във Goodreads