четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Карън Джой Фаулър "Напълно изгубили себе си"


"Когато в стаята има невидим слон, няма начин от време на време да не се спънеш в хобота."
...

"Само казвам, че има наука и наука. Когато обект на проучването са хората, в повечето случаи не става дума за наука."
...

От къде за започна и аз не знам, може би от средата, както прави Роуз в своята история. А нейната история е колкото обикновена, толкова и необикновенна. Тя ще ни разкаже за своето семейство, нищо необичайно - две сестри, един брат, майка и баща. Когато Роуз е само на пет години се налага нейната сестра да напусне семейството. Това води до непоправими последици - белязва по-нататъшния живот на всички без изключение. По-големия брат също напуска семейството малко след това и никой не го вижда в следващите десетина години. 

Роуз, съвсем по човешки, е скрила някъде дълбоко в себе си детските си спомени. Затова нейния разказ е малко разкъсан и не хронологичен. Спомените, и хубави, и болезнени, ще изплуват постепенно на повърхността. Роуз ще трябва да се справи с тях по един или друг начин. На мен ми липсваше гледната точка на по-голения брат, както и на отделената сестра, но авторката така е решила. Романът в никакъв случай не е някаква мелодрама, едва ли ще ви докара до сълзи, но е ужасно емоционално въздействащ по един доста по-интелигентен начин. За съжаление не мога да издам повече подробности от сюжета, защото ще се получи много груб спойлер.

Някъде в романа майката на Роуз казва, че е искала да даде един необикновен живот на своята дъщеря и тя напълно постига това. Защото Роуз не става човек със висок социален статус, не постига това, което сме свикнали да смятаме за "успех" в живота. Но намира себе си, липсващата си половина, тази, която я прави цяла.

През цялото време докато четях се присещах за Дейвид Брин и неговата Uplift серия. "Напълно изгубили себе си" ми въздейства по подобен начин, без да е нито фантастика, нито да има нещо общо с Брин. Винаги съм смятала, че хората сме доста арогантни същества - приемаме по подразбиране, че ние сме на върха на пирамидата, че ние сме интелигентни, но винаги съдим от нашата си гледна точка. Опитваме се да стигнем звездите, да разгадаем смисъла на живота, но същевременно често не виждаме по-далече от собствения си нос. В този роман Карън Джой Фаулър предлага една по-алтернативна гледна точка към живота. 

Адски много си паднах по този роман, той не просто влиза под кожата, ами директно атакува мозъчните клетки, с които толкова много се гордее хомо сапиенс. А доколко имаме право да се наричаме интелигентен вид? Не мога да отговоря еднозначно на въпроса, знам само, че би трябвало да мислим по-често за това, както и да се опитаме поне веднъж да погледнем на нещата отвъд собствения си хоризонт.

"Напълно изгубили себе си" беше истинско преживяване за мен поне в пет измерения :)




Превод на Паулина Мичева

Издание на Софтпрес

Във Goodreads

понеделник, 3 ноември 2014 г.

Матю Удринг Стоувър "Острието на Тишал"

"За човек всъщност само две неща имат значение; какво иска и какво е готов да направи, за да го получи. Всичко останало, за което се преструваме, че е важно - дали си здрав, добре изглеждащ, умен, глупав, почтен, каквото и да е, - са просто подробности."
...

"Мракът е нож, който изрязва кората на твоите представи за себе си. Сенките на твоите претенции, багрите на твоите илюзии, пластовете на измамите, с които гланцираш живота си в цветовете, които украсяват твоят свят - всичко това няма никакво значение в мрака. Никой не може да ги види, дори самия ти.
Мракът скрива всичко освен истинската ти същност."
...

"Невинаги е лесно да се направи разлика между екзистенциализма и лошото настроение."
...

"Острието на Тишал" е втората книга от поредицата на Матю Стоувър за Отвъдие.  Действието в романа се развива около 6-7 години след събитията в "Героите умират", но започва с връщане назад - ще видим главния герой Хари в колежанска възраст. В самото начало си помислих, че тази втора част ще е нещо като предистория, но не - след бързата ретроспекция се озоваваме в правилното време. Тук ще видим Хари в малко странна светлина - има си постоянна работа като управител на Студията, висок социален статус в строгата кастова система на Земята. Заради раните, получени в последната битка в Отвъдие, почти не може да ходи и прекарва повечето си време в инвалидна количка. Нещата между него и жена му не вървят добре, но живеят заедно и се грижат за нейната малка дъщеря. Звучи някак много познато...

Събуди се, Хари (и последвай белия заек).

Междувременно определени кръгове на Земята искат да сложат ръка на Отвъдие и неговите природни ресурси. Да се зачуди човек, че толкова време се удържаха. За целта им трябва причина, повод, за да нахлуят законно там и, разбира се, си я създават. Пускат смъртоносен вирус в Отвъдие и провокират малка война - ей така, небрежно. В резултат Хари, жена му и дъщеря му отново се оказват въвлечени в събития, режисирани, дирижирани и побутвани от някой друг.

Хари, съответно Каин в Отвъдие, не ми стоеше толкова като централен герой тук. Авторът е наблегнал много на останалите герои, като действието се развива през техните очи. В "Героите умират" имаше повече екшън; в "Острието на Тишал" героите са изморени, те се обръщат повече навътре към себе си, пренареждайки целите си, а някои изцяло преразглеждат ценностите си. Всички злодеи са много силни личности, човек трудно ги възприема като отрицателни герои. Аз лично повече им се възхищавах, отколкото възмущавах. Каин отнесе много бой в предната част, но тук тази чест се пада на останалите - някои от тях умират повече от веднъж.

В "Острието на Тишал" Стоувър ще ни даде повече информация за Земята - какво се е случило с нея и защо се е стигнало до това кастово общество, което, погледнато малко по-фолософски, си е направо като нашето. 

Много силна втора част от поредицата, малко по-мъдра по мое лично усещане, с чудесно доразвити герои, които са пò малко и злодеи, и добри. А това ги прави много истински.

Макар да не харесвам много фентъзи жанра този роман наистина ми влезе под кожата, може би защото не е съвсем чисто фентъзи. Не е и фантастиката, но Стоувър така ги е съчетал, че се е получило нещо наистина добро. Аз лично се надявам да видим и следващата част на български :)



Превод на Васил Велчев

Художник на корицата Росен Дуков

Издание на Колибри

Във Goodreads