вторник, 29 септември 2015 г.

Емили Сейнт Джон Мандел "Станция Единайсет"

...

Станция Единайсет е изкуствен свят, който е приютил оцелелите хора от Земята. Намира се много далече от дома, леко повреден, но достатъчен за оцеляване. Дали обаче оцеляването само по себе си е достатъчно? Оказва се, че не. Или поне така смятат членовете на Пътуващата симфония двайсет години след грипната епидемия, унищожила за миг милиарди.

И ако Станция Единайсет е някъде там, във въображението на нейния създател, то пандемията се случва наистина. Вирус, който убива бързо и ефикасно. Хората не успяват да се организират и да се борят по някакъв начин. Оцелява само един процент от населението - "късметлиите", които имат естествен имунитет. 

Човечеството е опустошено и се разделя на две основни групи - тези, които помнят цивилизацията и по-младите, които са принудени да живеят в нейната сянка без някога да са я виждали с очите си. Тя изчезва бързо и толкова болезнено, че реално никой от хората, които помнят, може да го приеме. Аз се опитах да си представя свят без коли и самолети, без електричество и всякакви уреди, без компютри, Интернет и мобилни телефони, без медицинска помощ, без каквато и да била индустрия...беше наистина трудно. Немислимо. Страдах заедно с героите за чаша ароматно кафе или глътка уиски, сапун, за всичките малки удобства на нашата цивилизация, които рядко оценяваме съзнателно. 

Действието в романа не е хронологично, а е пряко свързано с личното усещане за време на всеки от героите. По този начин ще видим едно и също събитие от съвсем различни перспективи - и като време, и като пространство. Може би точно затова усещането за романа е меланхолично. Защото всеки от героите преживява в свой свят, в свое време. Истината е, че само можем да гадаем как бихме реагирали на такава катастрофа. Дали хората биха могли да се съвземат ако преживеят почти пълното си изтребление? По-скоро да, но с цената на загубено неизмеримо количество знание.

За себе си се убедих, че прекалено обичам машините и технологиите и не бих могла да живея без тях. Ако ще идва този грузински грип насам по-добре да съм сред жертвите му :)

Цивилизацията е крехко и деликатно цвете и макар да има своите бодли може да бъде прекършено за немислимо кратък миг. Силен, но и нежен роман. Щастлива съм, че си има и българско издание.

Едно по-пространствено ревю - в ShadowDance.



   Предвод на Борислав Стефанов

   Издание на Екслибрис

   Във Goodreads





понеделник, 21 септември 2015 г.

Иън Макдоналд "Дервишката къща"

...

За първи път чета Иън Макдоналд, но никога не пропускам британски автор на фантастика. В случая изобщо не останах разочарована. "Дервишката къща" не е типичния фантастичен роман, по-скоро е роман с фантастични елементи, които обаче са съвсем постижими от науката в кратко бъдеще. Романът не цели да блесне с някакви технологични чудеса, по-скоро се придържа към тенденциите в съвременния свят, като някои от тях са придвижени малко напред в бъдещето.

А това бъдеще не е толкова далечно - само 12 години от настоящата 2015-та. Действието се развива в Истанбул, който е още по-голям и пренаселен. Самата Турция е част от Европейския съюз и кой знае защо никак не се учудих от този факт. Събитията в романа се развиват в рамките на седмица, от понеделник до петък, и на мен лично ми хареса този избор на автора. 

Всичко започва с терористичен акт в един трамвай, но необичайното е, че загива само самия терорист. Това води до поредица от събития, в които ще се намесят съвсем различни хора, като обединяващото звено между тях ще се окаже въпросната Дервишка къща. Аз лично очаквах основната история да се завърти около тази къща, но тя е просто място където живеят хора и толкова. Вместо това авторът ще се съсредоточи върху героите си и техните истории. 

"Дервишката къща" е роман със специфична атмосфера и това може би е най-голямото му достойнство. Да усетиш ритъма на този огромен мегаполис, да можеш да помиришеш ароматите му, да си представиш как крачиш по тези улици в почти 40-градусова жега - не лека задача, но според мен Иън Макдоналд се е справил чудесно. Хареса ми и начина по който е представил развитието на нанотехнологиите, безпристрастно, логично, хората просто ги използват, няма морални драми. Има ги обаче религиозните щения и те за съжаление няма да намалеят в бъдеще.

Прочетох "Дервишката къща" с удоволствие, не ми беше скучно, не ме отегчи въпреки 600-те страници. Намирам романа за много четивен, ориентирах се лесно въпреки повечкото герои в началото. Хареса ми много легендата за Медения човек, не знам дали е авторова измислица или не, но определено е нещо, което ще запомня. 

Още едно мнение за романа има в Книгоман.




 Издание на Алтера

 Във Goodreads