Питър Уотс "Отвъд разлома"

"Животът е информация, оформяна от естествения подбор."

...

"Опитали са се да изрежат дори религията от генетичния ми материал, но се оказва, че Бог се ражда от страха."

...

Питър Уотс пише истинска научна фантастика и не си играе на дребно. И други автори го правят, но малко са тези, които наистина остават в жанра - в повечето случаи има известно разпиляване. Уотс винаги успява да остане в рамките на науката и затова толкова много го харесвам. Впечатли ме както никой друг в последните години в Слепоглед, а в този сборник с разкази получих отново чиста доза наука - понякога трудна за мен, но винаги вдъхновяваща.

Името на сборника пряко кореспондира с последния разказ, "Ниша", който пък е свързан с книгите за разломите, които за съжаление не съм чела (заедно с "У дома"). В този разказ темата за екологичната катастрофа в която живеем ми беше най-въздействаща, макар да не се споменава пряко.

Но да се върнем на биологията. В откриващия разказ, "Нещата", Уотс ни връща към един стар филм, Нещото, но видян по съвсем различен начин. Ако във филма имахме гледната точка само на хората, то в този разказ всичките събития са представени от гледна точка на извънземното, което е катастрофирало на Земята. Аз лично не бих нарекла това същество чудовище, а да се видим, ние хората, през гледната му точка, наистина е уникално преживяване.

В "Островът" различни интелекти - човешки, изкуствени и извънземни - се сблъскват в ситуация, безкрайно далече в бъдещето, като всеки един от тях се опитва да "изпълни" собствения си заложен код. Много е добър Уотс в тази тема и с лекота борави с нея. Това се отнася и за следващия разказ "Второто пришествие на Джасмин Фиджералд", който е един от най-любимите ми в този сборник, заедно с "Еднодневка" и "Посланик".

Сборникът съдържа общо 13 разказа, няма да ги споменавам всички, само ще кажа, че нямаше такъв, който да не ми хареса. Истинско удоволствие за четене и една идея по-леко от Слепоглед - може би защото са разкази и човек може малко да си поеме дъх между тях. Истинска наука, вплетена в художествена литература, с високи изисквания към читателя - difficult but rewarding.

Питър Уотс е истински майстор в жанра, не само ще прочета и останалите му романи, но и ще го държа под око :)

 

Още за сборника в ShadowDance, Книголандия

Превод на Богдан Русев

Художник на корицата Живко Петров

Издание на DejaBook

Във Goodreads

Давид Лагеркранс "Онова, което не ме убива"

...

"Онова, което не ме убива" /The Girl in the Spider's Web/ е продължението на трилогията Милениум на Стиг Ларшон, но написана от друг автор. Предполагам, че много хора биха били скептични към едно такова начинание, но бързам да споделя, че според мен Давид Лагеркранс се е справил много добре с тази нелека задача. 

Действието е романа се развива малко след събитията от трилогията и започва с Франс Балдер - блестящ учен, който работи върху свой собствен ИИ. Той има син, който е аутист, но в някакъв момент от живота си захвърля всичко и решава да се посвети на него. От друга страна неговите разработки върху изкуствения интелект се оказват желана хапка за не една страна и той се оказва в центъра на жестока война за информация.

По това време главният герой на трилогията, Микаел Блумквист, се намира в нещо като криза - вестникът има финансови затруднения и е все по-трудно да се конкурира с една настроена на развлекателна вълна "журналистика". Той обаче попада на историята на Балдер и когато разравя по-надълбоко се натъква на промишлен шпионаж от много високо ниво. Някъде там попада и на другия любим главен герой - Лисбет разбира се. 

Лисбет се включва малко по-късно в действието, но го прави по своя неповторим начин. Хареса ми, че автора ни предоставя нови факти от нейния живот, неща, които ги няма в трилогията и по този начин е доизградил образа ѝ. Блестяща е Лисбет тук по нейния си нърдовски начин. 

Романът е много съвременен и засяга нещо изключително актуално тук и сега - информацията и властта, която тя давя. В един свят на поизчерпани природни ресурси информацията е най-скъпо струващата валута. Борбата за контрол върху новите технологии си е истинска война, в която никой не е пощаден. 

Давид Лагеркранс се е справил чудесно с техническата страна, видях в благодарностите на края, че се е консултирал със съответните специалисти, затова и хакерството, и изкуствения интелект в романа отговарят на действителността /към момента/. И макар да има малко формули и математика, те са представени на съвсем достъпен език, така че дори някой да не е чувал за криптиране, няма да се затрудни. В романа много достъпно е обяснено какво е квантов компютър и защо е толкова интересен, както и малко информация за т.нар. елиптични криви, които пък бяха интересни на мен.

Лагеркранс пише по-стегнато и самата книга не е толкова обемна. Финалът на романа е отворен и аз лично ще се радвам да има следваща част. Мисля, че дори на Стиг Ларшон ще му бъде интересно до къде ще стигнат героите му :)

Още мнения за романа в Под моста, Аз чета, Автора

  

 Превод от шведски Росица Цветанова

 Готина корица на Стефан Касъров и Ивайло Петров /фотограф/

 Издание на Колибри

 Във Goodreads

Феликс Палма "Картата на небето"

"След изчитането на стотици романи от всякакъв вид бе установил, че само онези, които криеха някакъв фантастичен елемент, разтърсваха ума му с взрив от необяснимо удоволствие, сравнимо единствено с оргазма. Не знаеше защо другите истории не успяваха да предизвикат у него такова усещане и не проумяваше, че има хора, неподатливи на въздействието му. Всичко това го бе навело на мисълта, че тази негова любов към фантастичното трябва да има някаква биологична причина, но науката на неговото време не бе толкова напреднала, че да се рови в човешкия мозък, търсейки тайната на страстите му."

Мога спокойно да оставя само горния цитат и с това ревюто на този роман да е съвършено завършено. Защото съвсем точно описва любовта към четенето на фантастика :)

"Картата на небето" е втория роман от Викторианската трилогия на Феликс Палма / след "Картата на времето"/ и като такава не бива да се чете като самостоятелен роман - не само заради общите герои, но и защото авторът не обяснява отново какво се е случило. По мои сметки действието в романа се развива около две години след първата част и този път познатия ни и съвсем истински Хърбърт Уелс е главен герой.

По едно случайно стечение на обстоятелствата Уелс попада в Природонаучния музей в Лондон и това слага началото на поредица от събития - както напред в бъдещето, така и назад в миналото. Защото неговите марсианци от "Война на световете" ще нападнат Земята съвсем не на шега и този път няма да измрат от бактериите, а ще завладеят безусловно планетата. 

Същевременно, в Америка, един стар герой ще възкръсне от мъртвите и, малко от скука, ще вземе да се влюби.  Неговата дама, в опит да го прогони, ще поиска от него нещо невъзможно, но както добре знаем, в една безкрайна Вселена няма невъзможни неща.  

Обратно в миналото ще станем свидетели на една обречена мисия - търсенето на центъра на Земята някъде в антарктическите ледове. Тази част от романа много прилича на "Ужас" на Дан Симънс, не само заради сходните обстоятелства, но и заради оригиналната интерпретация на събитията и от двамата автори. На финала, разбира се, всички времеви линии и всички герои ще се подредят в правилните си орбити.

"Картата на небето" е много четивен роман, съобразен с духа на времето от края на XIX и началото на XX век, с много обрати, прескачане на времеви отрязъци, добро количество литература и специфичен език. Много приключенска. Ако трябва да сравня двете части настоящата ми се видя малко по-бавна като действие, но спомените ми от първата част са с няколко годишна давност. Страхотно се забавлявах и се надявам да видим и третата част на български език.

Потърсете в Гугъл как изглежда господин Уелс, защото утре може да стои срещу вас в метрото :)

 Превод от испански Светла Христова

 Издание на Изток-Запад

 Във Goodreads







Харесах още:

"Но въпреки че умееше да лъже в множество житейски ситуации, без да му мигне окото, за жалост в едно нещо винаги бе откровен: ако не харесваше даден роман, не бе в състояние да каже една добра дума за него. На първо място вкусовете показват що за човек си, а Уелс не понасяше мисълта да мине за човек с толкова долнопробен вкус, че да му се нрави "Едисон покорява Марс".

...

"Помисли си, че да живееш означава да потвърждаваш клишета."

Note to H.G.Wells: Тhe early 21st century is so frustrating...

Ърнест Клайн "Играч първи, приготви се"

"Изведнъж ми мина през ум колко абсурдно изглеждаме отстрани: момче с ризница и немъртъв крал, наведени над класическа аркадна игра."

...

Знаех, че този роман ще ми хареса, така и стана. Пълно припокриване с предварителните очаквания. Може да се прочете на един дъх, но аз умишлено го разтегнах в няколко дни, просто защото не исках да излизам от него. Така както един геймър би живял наистина в играта си ако има такава възможност.

Годината е 2045, а виртуалната реалност вече е факт. Един ексцентричен милиардер и собственик на най-голямата онлайн игра в света оставя интересно завещание след смъртта си. Той обявява публично, че е скрил награда в играта и който се добере до нея ще наследи както неговото богатство, така и играта му. В резултат хиляди се включват в т.нар. от тях лов. Само че това не е толкова лесно - виртуалния свят е огромен, разпростира се на хиляди планети и въпреки многото желаещи минават години без никой да успее да намери каквото и да било. Историята започва с първия ловец, който прави пробив и намира първата следа. За да се стигне до наградата трябва са се намерят три ключа които отварят три врати. За целта трябва не просто да си съобразителен, а да умееш да мислиш и да правиш правилните връзки между наглед несвързани неща.

Действието, разбира се, е динамично, с много обрати. Виртуалната реалност тук се приближава максимално до това, което ни очаква скоро (надявам се). От друга страна авторът прави голям реверанс и дълбок поклон към множеството игри, филми, книги, музика от 80-те години на миналия век, когато до голяма степен цялата тази култура се е развивала с бързи темпове. Аз изгледах WarGames покрай книгата, защото играе съществена роля в действието - стар филм, леко носталгичен, но приличен за времето си, забавлявах се много.

"Играч първи, приготви се" е роман за геймърите, за тяхната страст и културата им, за реалността, в който живеят и която често е неразбираема за останалите. Всеки, който е посрещал изгрева сутрин защото не може да спре да играе, ще успее да се види в романа. Макар по правило геймърите да не четат много :)

Наистина много се забавлявах с този роман, епичен, маниашки и нърдовски, харесаха ми и героите, и действието, и страхотната виртуална реалност.

За финал искам да спомена някои неща за превода на този роман. Обикновено, когато се издава подобен вид книга на български, веднага се коментира как няма начин да се преведе адекватно, как се губи от превода и пр. Това, за мен, са си чисти предразъдъци. Все едно да кажеш, че "Възвишение" на Милен Русков няма начин да се преведе на друг език, което не е вярно.  "Играч първи, приготви се" се чете съвсем добре на български, просто имената на всички игри са оставени на английски, защото така са разпознаваеми и защото така ги използва цял свят. Филмите са с официалните си преводи на български с някои изключения - например Blade Runner си е Блейд Рънър, защото на никой няма да му хрумне да го произнесе "Беглец по острието". Думите, които са навлязли в разговорната реч под влияние на интернет средата също са преведени както ги използваме в ежедневието си (например кол център). За мен превода е идеален и много се радвам на издателството, че се е нагърбило да издаде подобен роман на български език.

Още за романа в Още един блог за книги.

Превод на Катя Перчинкова

Издание на Intense

Във Goodreads

Робърт МакКамън "Границата"

...

"Границата" започва като филм, няма време за начални надписи, вместо това още на първата страница човек се оказва насред космическа битка. Два извънземни вида са се вкопчили в смъртоносна схватка в орбита около Земята. Те са толкова съсредоточени в техния си спор, че изобщо не обръщат внимание на хората долу на планетата. И макар тези хора да не са свързани пряко с този конфликт те понасят тежки последици - от небето постоянно падат големи кораби, които разрушават и опожаряват земните градове, атмосферата е отровена и причинява тежки заболявания, включително превръщането на хората в зомбита.

Насред това опустошение се лута едно 15-годишно момче, което не помни абсолютно нищо, дори собственото си име. Спасяват го група хора, които са се барикадирали в стар жилищен комплекс. Това момче, което ще нарече себе си Итън, в момент на смъртна опасност открива, че може да прави най-различни неща само със силата на мисълта си. И понеже два извънземни вида никога не са достатъчни на сцената ще се появи и трети, който като един истински Doctor Who няма да вземе страна в спора, а ще се опита да помири всички. 

Действието в романа се развива бързо, в рамките на дни. МакКамън успява да подържа напрежение до самия край и човек дори и да се досеща на къде ще тръгнат нещата, все пак не е сигурен. Това, което не ми харесва при него е, че много му личи, че е американец. Успях да му простя това в "Момчешки живот", но тук наистина не стои добре. Героите му са прекалено идеални. Имаше няколко излишно сантиментални сцени като извадени от стандартна холивудска продукция. Не ми хареса, че древното извънземно беше изпратено от "по-висша сила", а единственото нещо, което хората го попитаха е "Има ли Бог?" (не се сещам за по-лош въпрос, който можеш да попиташ едно извънземно, във Видимата вселена).

Въпреки това страшно се забавлявах с този роман. Маккамън пише добре и историята се развива плавно и естествено, просто е малко по-детски, отколкото ми се искаше - особено към края.   

В българското издание има кратък предговор за самия автор, нещо, което приветствам. Върху корицата има релефни елементи, които много красиво блестят в зависимост от това под какъв ъгъл ги гледаш. Но по-интересното е, че човек започва да "извлича смисъл" от тези пчелни клетки някъде към средата на романа. И израза не е мой - така казва един от извънземните, който знае езика, но не усеща добре нюансите му. Все пак намирам израза за много точен :)

Още за романа в Книголандия.

Превод на Елена Павлова, която пише най-интересните бележки под линия

Художник на корицата Живко Петров

Издание на Deja Book

Във Goodreads

Виктор Пелевин "Батман Аполо"

"Но в живота реалните отговори са винаги три - "да", "не" и "върви на майната си".

...

По една или друга (лоша) причина съм пропуснала са се срещна с Виктор Пелевин, затова смело се гмурнах в този роман без предварителна нагласа. И изобщо не сгреших - Пелевин успя да ме изненада с лудия си роман.

Всичко, което знаете за вампирите, е лъжа. Това е първото изречение в романа, което звучи достатъчно смешно. Но шегите и закачките са само в началото, после Пелевин ни потапя на дълбоко в триъгълника език-мислене-съзнание. Материята не е много лека за четене, изисква концентрация и определено влиза под кожата.

Иначе в романа се разказва за един млад вампир, Рама, който е готов да премине в следващото, по-високо ниво от своето развитие. За целта той трябва да се подложи на определен процес на посвещаване, за да стане undead. И при вампирите нещата се въртят като при хората - раждане, порастване, работа, която е специализирана. Работата на Рама е да превежда хора и вампири през процеса на умиране, макар да няма задгробен живот. Звучи объркано, но има определена логика,  която човек може да следва. 

Този роман не може да се преразкаже, защото е като сън - повече усещане, отколкото сюжет. Има много препратки и асоциации към книги, филми, компютърни игри, политика и начина на живот на съвременния свят. Има и много идеи, които са трудни за смилане, което прави романа достоен кандидат за препрочитане. Заглавието на романа е такова, защото Аполо е името на батман-а :)

"Батман Аполо" не е леко четиво и може би ще се хареса на хората, които са готови да си поблъскат главата над онзи триъгълник, който споменах в началото - "език-мислене-съзнание". Аз определено не можах да схвана всички идеи, но самото предизвикателство ми е достатъчно за да харесам много романа. Допадна ми и начина на писане на Пелевин, както и идеите му, които дори и да звучат лудо, са добре аргументирани.

Превод от руски на Марина Чертова

 Издание на Колибри

 Във Goodreads

Дмитрий Глуховски "Бъдеще"

...

Бъдещето на Глуховски е сравнително очаквано - света е пренаселен, ресурсите са недостатъчни и определени хора са по-равни от другите. Дотук без изненади. Хубавото е, че науката е открила начин да спира процеса на стареене. По този начин човек може да остане на около 30 години в продължение на неопределен период от време. Единственото, което трябва да направи, е да се откаже да има деца. Ако все пак желае да предаде гените си трябва да стане отново смъртен, за да "освободи" място за новия живот. Никоя система не е съвършена, но лично за мен тази звучи много приемливо. И тук идва голямата ми изненада в този роман - за първи път съм съгласна със Системата.

Главният герой в този роман е Ян, роден незаконно и последвал съдбата на всички останали подобни деца. Прекарва детството си в интернат при военна дисциплина, промиване на мозъка, психически и физически тормоз и всички останали екстри на подобните места. Когато завършва неговата работа е да издирва и наказва тези, които се опитват да запазят раждането на децата си в тайна. Не успях да съчувствам на тези хора, защото те като цяло доста лицемерничат. Уж са готови да дадат живота си за децата, но на практика ги е страх да вземат това решение. Дори самия водач на т.нар. опозиция не успя да ме накара да застана на тяхна страна.

И както често става в живота Ян среща Анели, бременна, но без ясна концепция защо иска дете. На нея също не успях да съчувствам. Анели до голяма степен е пример за това защо идеята за контрол над раждаемостта не е чак толкова лоша при определени обстоятелства. 

Ян се оказва въвлечен в събития, които надхвърлят възможностите му да им въздейства. Глуховски добре се е заиграл с темата за избора и свободната воля. Има ли я, или не, това е въпроса. Краят на романа само ме убеди, че на този етап човек не е готов за безсмъртието, защото все още си живее в света на дребните битовизми, обсебен е от собствените си страхове и его, не може да освободи ума си от вековно наслагвани предразсъдъци и май не му стиска да направи избор, а се оправдава с липсата му.

"Бъдеще" се чете лесно, можеше да е малко по-къс, а ако имаше поне още една гледна точка щеше да е много по-интересно. Въпреки това хубав роман с идеи, които биха предизвикали разнообразни реакции, а света, който Глуховски описва е пълнокръвен и запомнящ се.

Повече за романа в Още един блог за книги; На по книга,две; Книголандия

 Превод на Васил Велчев

 Много идейна и красива корица на Живко Петров

 Издание на Сиела

 Във Goodreads

Емили Сейнт Джон Мандел "Станция Единайсет"

...

Станция Единайсет е изкуствен свят, който е приютил оцелелите хора от Земята. Намира се много далече от дома, леко повреден, но достатъчен за оцеляване. Дали обаче оцеляването само по себе си е достатъчно? Оказва се, че не. Или поне така смятат членовете на Пътуващата симфония двайсет години след грипната епидемия, унищожила за миг милиарди.

И ако Станция Единайсет е някъде там, във въображението на нейния създател, то пандемията се случва наистина. Вирус, който убива бързо и ефикасно. Хората не успяват да се организират и да се борят по някакъв начин. Оцелява само един процент от населението - "късметлиите", които имат естествен имунитет. 

Човечеството е опустошено и се разделя на две основни групи - тези, които помнят цивилизацията и по-младите, които са принудени да живеят в нейната сянка без някога да са я виждали с очите си. Тя изчезва бързо и толкова болезнено, че реално никой от хората, които помнят, може да го приеме. Аз се опитах да си представя свят без коли и самолети, без електричество и всякакви уреди, без компютри, Интернет и мобилни телефони, без медицинска помощ, без каквато и да била индустрия...беше наистина трудно. Немислимо. Страдах заедно с героите за чаша ароматно кафе или глътка уиски, сапун, за всичките малки удобства на нашата цивилизация, които рядко оценяваме съзнателно. 

Действието в романа не е хронологично, а е пряко свързано с личното усещане за време на всеки от героите. По този начин ще видим едно и също събитие от съвсем различни перспективи - и като време, и като пространство. Може би точно затова усещането за романа е меланхолично. Защото всеки от героите преживява в свой свят, в свое време. Истината е, че само можем да гадаем как бихме реагирали на такава катастрофа. Дали хората биха могли да се съвземат ако преживеят почти пълното си изтребление? По-скоро да, но с цената на загубено неизмеримо количество знание.

За себе си се убедих, че прекалено обичам машините и технологиите и не бих могла да живея без тях. Ако ще идва този грузински грип насам по-добре да съм сред жертвите му :)

Цивилизацията е крехко и деликатно цвете и макар да има своите бодли може да бъде прекършено за немислимо кратък миг. Силен, но и нежен роман. Щастлива съм, че си има и българско издание.

Едно по-пространствено ревю - в ShadowDance.

   Предвод на Борислав Стефанов

   Издание на Екслибрис

   Във Goodreads

Иън Макдоналд "Дервишката къща"

...

За първи път чета Иън Макдоналд, но никога не пропускам британски автор на фантастика. В случая изобщо не останах разочарована. "Дервишката къща" не е типичния фантастичен роман, по-скоро е роман с фантастични елементи, които обаче са съвсем постижими от науката в кратко бъдеще. Романът не цели да блесне с някакви технологични чудеса, по-скоро се придържа към тенденциите в съвременния свят, като някои от тях са придвижени малко напред в бъдещето.

А това бъдеще не е толкова далечно - само 12 години от настоящата 2015-та. Действието се развива в Истанбул, който е още по-голям и пренаселен. Самата Турция е част от Европейския съюз и кой знае защо никак не се учудих от този факт. Събитията в романа се развиват в рамките на седмица, от понеделник до петък, и на мен лично ми хареса този избор на автора. 

Всичко започва с терористичен акт в един трамвай, но необичайното е, че загива само самия терорист. Това води до поредица от събития, в които ще се намесят съвсем различни хора, като обединяващото звено между тях ще се окаже въпросната Дервишка къща. Аз лично очаквах основната история да се завърти около тази къща, но тя е просто място където живеят хора и толкова. Вместо това авторът ще се съсредоточи върху героите си и техните истории. 

"Дервишката къща" е роман със специфична атмосфера и това може би е най-голямото му достойнство. Да усетиш ритъма на този огромен мегаполис, да можеш да помиришеш ароматите му, да си представиш как крачиш по тези улици в почти 40-градусова жега - не лека задача, но според мен Иън Макдоналд се е справил чудесно. Хареса ми и начина по който е представил развитието на нанотехнологиите, безпристрастно, логично, хората просто ги използват, няма морални драми. Има ги обаче религиозните щения и те за съжаление няма да намалеят в бъдеще.

Прочетох "Дервишката къща" с удоволствие, не ми беше скучно, не ме отегчи въпреки 600-те страници. Намирам романа за много четивен, ориентирах се лесно въпреки повечкото герои в началото. Хареса ми много легендата за Медения човек, не знам дали е авторова измислица или не, но определено е нещо, което ще запомня. 

Още едно мнение за романа има в Книгоман.

 Превод на Катя Серафимова Попова

 Издание на Алтера

 Във Goodreads

Сергей Лукяненко "Геном"

...

"Геном" е втория по хронология, но първия издаден роман от едноименната трилогия, публикуван в далечната вече 1999г. Признавам си, че изобщо не знаех какво да очаквам от него, така че подходих напълно непредубедено. Романът успя да не изненада и то в онзи хубав положителен смисъл. Твърде различен от Патрулите, по-близък до другия Лукяненко, който аз лично харесвам повече. 

Действието в романа се развива в някакво неопределено бъдеще когато хората вече са се разселили из Галактиката. Една голяма част от тях се раждат с предварително манипулирани гени, които определят бъдещата им професия. Тези хора са наистина щастливи, защото работят това, което обичат, а го обичат, защото това е заложено в генома им. Но понеже няма безплатен обяд те все пак трябва да платят определена цена за това. Лукяненко е оставил на читателя широко поле за да поразсъждава върху вечните въпроси на човечеството - има ли свободна воля, може ли любовта да се изрази с химична формула, постижимо ли е щастието. 

Освен генно модицифираните хора има и такива, които са натурално родени. На тях им е по-трудно да се конкурират със силно специализираните по рождение, но както ще видим се справят добре, може би защото няма химическа формула за таланта, изобретателността и въображението. Има и клонинги, които са копия на първоначалния човек. За да е пълна картинката в този свят има и извънземни, повече от един вид, всеки със своите странни особености. 

Всички тези персонажи - хора от двата вида, клонинги и извънземни - Лукяненко "затваря" в един космически кораб за известно време и като цяло гледа какво ще се случи. Освен всичко последната третина от романа е чиста криминална история и за мен лично този обрат беше изненадващ.

Прочетох "Геном" на един дъх, не мога да го сравня с други романи, само ще кажа, че не е от типа на Патрулите, но си е много в стила на Лукяненко. Достави ми наистина голямо удоволствие и дано да видим и другите книги от този свят на български език.

Превод на Васил Велчев 

Издание на ИнфоДар

Във Goodreads

Ричард Докинс "Себичният ген"

"Гените са майстори програмисти и програмират живота си. Те се оценяват според успеха на програмите им да се справят с всички опасности, които животът предлага на техните машини за оцеляване, и тях ги съди безмилостният съдия на оцеляването."

...

"Всички добри другари можеш да познаеш по техния алтруистичен мирис!" е.е.къмингс

...

Тезата на Докинс в тази книга е, че генът е основна единица на естествения отбор. Не вида, не популацията, нито индивида. Генът не остарява - той прескача от тяло на тяло в хода на поколенията, манипулира същите тези тела по свой начин и за собствените си цели. Гените са най-близко до определението за безсмъртие, а ние сме само индивидуалните машини за оцеляване на тези гени. Нашия живот се измерва в няколко десетилетия, гените имат продължителност на живот хиляди, дори милиони години. Ние сме хардуера, нищо повече от машина. Същото важи и за останалите живи организми, животни, растения, бактерии и т.н.

Генът се дефинира като част от хромозомата, която е достатъчно къса, за да може достатъчно дълго време да функционира като важна единица на естествения отбор. Гените обаче се конкурират пряко със своите алели (съперници за същата хромозомна ивица) за оцеляване, затова според Докинс генът е основната единица на себичността. На генно равнище алтруизмът е лош, а егоизмът - добър. Обаче...един ген сам по себе си не може да направи нищо. Той трябва да си сътрудничи с много на брой други гени, за да увеличи своите шансове да се предава напред в поколенията.

Програмирането не е измислено от човека, защото нашите гени го правят, и то добре, от наистина много отдавна. Така както ние създаваме в момента изкуствения интелект - технологията е абсолютно еднаква. Гените са си построили собствен компютър и това е нашия мозък. Нашия мозък е оборудван само с основен софтуер, как ще постъпи в различни ситуации може да се планира само в най-широка граница, защото вариантите са твърде много. И тук идва момента със самообучението, съвсем точно както се обучава един изкуствен интелект. Може да се каже, че гените са само първоначалните създатели на политиката, а мозъците са изпълнителите. Моментните решения се взимат от нервната система, така че поведението на живите същества е под контрола на гените, но по един съвсем непряк начин.

Докинс казва, че когато човек умре той оставя след себе си две неща - гени и мемове. Мемът е единица за културно унаследяване и общо взето действа точно както гена -репликира се чрез имитация, не винаги точно. Физическото размножаване не ни носи точно безсмъртие - защото само след три поколения нашите гени са пренебрежимо малко в наследниците ни. Но ако оставим някаква културна следа след себе си тя ще живее непроменена дълго след нас. Докинс дава пример със Сократ , Леонардо, музиката и т.н. Макар Докинс да е широко известен в момента с понятието си мем той му посвещава само една кратка глава в тази книга.

Ние сме построени като генни машини и сме култивирани като мемови машини, но имаме силата  да се обърнем срещу тиранията на себичните репликатори (гени и меми), защото сме способни на истински, автентичен алтруизъм. Репликаторът е фундаменталната единица на целия живот. Репликатор е всяко нещо във Вселената, от което могат да се правят копия. Те се създават случайно от сблъсъка на по-малки частици. Веднъж появил се репликаторът може да създаде безкрайно голям брой свои копия. Нито едно копиране обаче не е съвършено. Успехът на репликатора зависи от света, в който живее. За да съществува живот нашите тела не са никак задължителни.

Според мен "Себичният ген" е най-добрата книга на Ричард Докинс и изключително много се радвам на това второ и преработено издание - в достоен вид на български език. Със сигурност не разбрах всичко, ще разгръщам тези страници и друг път. А това, че съвсем скоро успях да се докосна на живо до този невероятен човек, направи прочита на тази книга още по-вълнуващ.

Още за тази книга в блога на Lammoth

Превод на Иван Ценов

Издание на Изток-Запад с твърди и меки корици

Във Goodreads

Крис Удинг "Железния Чакал"

...

Отново е лято, отново е време за приключения, а Капитан Фрей знае как да прави това. Абсолютно в стила на предните две части, Водопади на Възмездието и Тайните на Черния Капитан, тази трета книга е точно това, което очаквах. Действието се развива бързо, за около десетина дни, започва разбира се с престрелка, но нещата се завързват сериозно когато любимия ни капитан се забърква в история с древно оръжие. Понеже винаги е любопитен това ще му навлече хиляди неприятности. Ще намеси и членовете на екипажа си, но този път те няма да са пряко застрашени. 

Героите в "Железния Чакал" са същите, но все пак ще се появи и нов член. Ако в предните две части те до голяма степен търсеха себе си, тук са много по-спокойни и уравновесени, раздават го по-лежерно и не се впрягат чак толкова. Това важи особено за Джес, която успява да се помири с природата си и Крейк, който смело използва демониските си знания. Малвъри и Харкинс също се чувстват добре в кожата си, а Пин - е, той винаги си е добре. В тази част обаче ще научим повече за Сайло, мълчаливия инженер, който ще трябва да се сблъска със своето минало. Новият член на екипажа на кораба Кети Джей сигурно ще се прояви повече в следващата част, затова сега няма да се занимавам с него.

Не мога по никакъв начин да устоя на тази история, чувствам се като дете във ваканция което е потънало в дебела книга за приключения и чужди светове. Вече с достатъчно познати герои така че комфорта е пълен. Бих могла да изчета още много епизоди от живота на този странен екипаж, не очаквам големи изненади, а още от същото - и в това е най-големия чар на тази поредица. 

Истинско удоволствие за четене, независимо от възрастта!

Превод на Надя Златкова

Художник на корицата Христо Чуков

Издание на Артлайн Студиос

Във Goodreads

Джош Малерман "Кутия за птици"

"В личната ѝ тишина сърцето ѝ бие по-силно."

...

В нашия свят, изневиделица, се появява нещо, което убива, но не може да се види. Не защото е невидимо, а защото самия акт на виждане означава сигурна смърт. Безусловно. Няма оцелели, които да разкажат, няма как да се натрупа някакъв полезен опит, за да се вземат мерки. Хората просто полудяват и сами отнемат живота си. В началото са само единични случаи, после се превръща в епидемия.

Света се срива бързо. Единствения шанс на хората да останат живи е да не поглеждат навън. Затова те се барикадират по домовете си, затъмняват прозорците си, а когато излизат на вън носят превръзки на очите си. И въпреки това повечето не успяват. Защото винаги поглеждат.

На фона на тази всеобща лудост главната героиня, Малори, разбира, че е бременна от мъж, който няма да се появи повече в живота ѝ. Решава, че ще задържи детето и заминава за един спасителен адрес, който намира във вестника - преди всички видове комуникации да изчезнат напълно. Действието в романа се развива от нейната гледна точка, но не тече последователно във времето и обхваща около пет години. Много въздействащо е постоено повествованието - започва някъде от края и през цялото време човек осезаемо усеща ужаса и трагедията които вече са се случили. За това време тя успява да подготви две невръстни деца за новия свят - в който няма цвят, нито музика, нито поезия, нито дълги изречения. Няма небе, нито хоризонт. Има само четири стени и убийствени правила. Тихо e и всеки шум е наситен с много информация. Много ми допадна Малори и нейния здрав разум, аз не бих се справила на нейно място.    

Признавам си, че бях силно заинтригувана от тези същества, които карат хората да губят разсъдъка си. Приемах ги за заплаха, но не и за зли. Не става ясно дали действат съзнателно. Лично за мен по-скоро нямат за цел да заличат човечеството от Земята. Имаше някаква тотална невъзможност хората и тези същества да осъществят какъвто и да е контакт, да не говорим за общуване. Това не ги прави автоматично лоши, просто различни, несъвместими с човешките възприятия.  

Романът е мрачен, наситен с много страх, напрежение и адреналин. Усещането е не толкова за нещо, което постоянно ти диша във врата, а за нещо, което иска да се докопа до ума ти. Да бръкне вътре. По-скоро грубо.

"Кутия за птици" страшно много ми хареса, ще следя автора за в бъдеще :)

Още за романа в Книголандия

 Превод на Невена Дишлиева-Кръстева

 Много красива корица на Живко Петров

 Издание на Deja Book

 Във Goodreads

Джеф Вандърмиър "Приемане"

"Ако не познаваш страстта си, това обърква ума, не сърцето ти."

...

Страхотно е да се окажеш на познато място, което ти навява спомени. Точно така се почувствах в третата и последна част посветена на загадъчната Зона X. Мястото е все така странно, но малко или повече познато - така че процеса по Приемане протича съвсем гладко за мен. Тази част ми се стори най-лесна за четене, а това, което най-много ми хареса е, че тук се събират всички герои. И да, отговори определено има.

Романът е структуриран като предните два, но някак си стои доста по-разбираем -  като пъзел, който е почти завършен. Разбира се Вандърмиър никак не смята да ни даде готови отговори, а ще измъчи героите си до краен предел. Действието се развива в някакво относително настояще/ паралелно настояще/ минало и бъдеще/ неопределено/ неизмеримо. За мен най-хубавото беше появата на Сол, пазача на фара, както и на местността, преди да стане Зона X. 

Вандърмиър не прави сензационни разкрития, не мисля че изобщо това е било намерението му. За повечето от нещата човек сам може да се досети. Но само как го прави! Никакъв изход, никакво бягство, никакво възможно решение. Единственото което остава е Приемането, безусловно и окончателно.

Когато четох втората част, Агенцията, тя ми се стори по-слаба, но сега не мисля така просто защото вече възприемам цялата картина. Според мен най-добрия вариант да се прочете тази трилогия е като не се правят дълги паузи между отделните части, защото така се губят ценни детайли.

"Приемане" е най-богатия на информация роман от трилогията, с множество гледни точки и времеви отрязъци. Героите получават своята завършеност тук и аз останах много доволна. Уникална мрачна атмосфера, която толкова ме впечатли и в предните две части и която е толкова специфична, че не бих я объркала никога. 

Изключително много се радвам, че трилогията Annihilation/Authority/Acceptance може да се прочете и на български език в цялата ѝ красота!

 

 Превод на Ирина Манушева

 Издание на Екслибрис

 Българското издание във Goodreads

Чайна Миевил "Посланическото градче"

"Да бъдеш дете не може да се сравни с нищо - то е най-простото състояние, просто да бъдеш. По-късно, когато мислим за него, ние го превръщаме в детство."

...

"Това беше нещото, в което превъзхождах всички - житейската техника, представляваща съвкупност от умения, късмет, леност и нахалство, която наричахме флоукване."

...

Мисля, че дори извънземните разбраха колко много харесвам Чайна Миевил и неговите светове. Затова няма да се впускам в повече подробности по въпроса, а ще мина направо на настоящия роман. "Посланическото градче" успя да ме изненада, изобщо не беше това което очаквах, а нещо много по-добро. Не е лесен за четене, изисква определена концентрация на мисълта и като цяло ме поизпоти. Амин!

В този роман има хора, има и извънземни. Хората са представители на вида Homo Diaspora, дали има междинни стъпала между тях и Homo Sapiens не става ясно, но аз лично смятам, че по-скоро няма. Самото посланическо градче и място на действието се намира някъде в Космоса, не е голямо, не играе някаква особена роля в политическия или иконимическия живот. Неговите обитатели се наричат ариеки и имат уникален език на общуване, който не може да се научи по никакъв начин, просто защото не е изграден от звуци, фонеми, думи и изречения, а от съзнание/разум. Зад всяка тяхна дума стои съзнание, не морфема. Определено е предизвикателство да си го представи човек.

Ролята на посланиците в този град е да общуват с този интересен вид след като нормалните хора не могат да го правят. За целта тези посланици преминават през не леко обучение и само малцина от тях успяват да проговорят този език. Всеки посланик е двама човека, които споделят общо съзнание. Когато в градчето идва поредния нов посланик всички го очакват с нетърпение. Но когато той започва да говори всички извънземни се дрогират от неговите думи и започват да настояват за още, и още...думи. Когато това не се случва те изпадат в наркотична абстиненция с всички, произтичащи от това негативни физически и психически последствия. За сравнително кратък период града се превръща в анархия.

Всичките тези събития ще ги видим пред погледа на една жена, която е родена в това градче, но после става пилот и го напуска. Тя е човек и освен това е елемент от извънземния език - тя е това което ние наричаме "сравнение" в нашия език. Мисля че никога няма да забравя нейното т.нар. от автора флоукване - да можеш да се носиш по течението, но точно по определен начин. Страхотен герой.

"Посланическото градче" е роман за езика и мисленето, за това колко немислимо свързани са те. Сериозен е Миевил тук, никакви закачки, никакви лиготии. Ако искате да се довършите съвсем може да го комбинирате с "Материалът на мисълта" на Стивън Пинкър. 

Причинете си този роман, със сигурност въображението ви няма да съжалява :)

Великолепно издание на "Посланическото градче" от Ентусиаст на български език - като започнем от превода и стигнем до корицата всичко си е на мястото! 

 Превод на Светлана Комогорова-Комата

 Художник на корицата Фиделия Косева

 Издание на Ентусиаст

 Във Goodreads

Алистър Рейнолдс "Домът на слънцата"

"Не съществува акт на придобиване на познания, напълно лишен от рискове."

...

Историята в "Домът на слънцата" започва около хиляда години напред от нашето време, това по мои груби сметки, и ще се движи само напред в огромни количества. В самото начало главната героиня Абигейл е само едно малко момиче, което обича да играе виртуални игри. Когато ѝ позволяват да порасне тя застава начело на семейната компания, която се занимава с производство на клонинги. Един техен клиент, жена, иска да се клонира в хиляда свои копия, които да изпрати в дълбокия Космос. Тези хора ще бъдат на практика безсмъртни, ще достигнат до места, които досега не са посещавани от човек и през определен период от време ще се срещат, за да обменят събраната информация.

Човечеството живее все още в нашата си галактика, а дори най-близката до нас, Андромеда, е твърде далече за наличната технология. След като си свършва работата по поръчката Абигейл повтаря това, което вече е направила - създава хиляда свои клонинги като самата тя става част от "линията". Нейното съзнание се претопява изцяло, тя губи знанието за своята личност и на практика продължава да живее като един от хилядата които ще пребродят галактиката. Тези линии се увеличават с течение на времето, те са нещо като големи семейства и са уважавана част от човечеството. Започват да изпълняват предназначението си - пътуват и събират информация в продължение на милиони години. Малко е стряскаща времевата рамка с която борави Рейнолдс - приемам, че човек е способен да си представи няколко хиляди години, но няколко милиона? За мен това беше трудно, дори не твърдя че наистина мога да си го представя.

За такъв огромен период от време човек разбира се е еволюирал. Тези линии са само една част от хората. Има и много други, те живеят на различни светове и са толкова странни, че приличат на извънземни. Но не са, в романа няма нито един извънземен. За сметка на това има роботи, но те също са с човешки произход.

До тук всичко съвсем идилично звучи, ще ни има явно и след 5,6 милиона години, дори никак не сме лоши. Това което отключва събитията в романа е опита за пълно изтребление на цяла една линия. Оцелелите шепа дяловеци (много яко го е превела Елена) ще се опитат да разберат кой и защо желае тяхната смърт.

Действието в романа не е толкова шеметно, но пък не липсват и обрати. Героите са изградени пестеливо, но достатъчно добре за да се усетят. Зашеметяващи технологии няма, по скоро постоянно се чувства колко невъобразимо голям е Космоса и колко малко знаем за него. Времето, което тече в романа, е убийствено. Колкото и да се опитвах да го приема толкова по-невъзможно ми се струваше това.

"Домът на слънцата" няма претенции да е някакъв връх във фантастиката, но това не му пречи да е много приятен за четене. На мен ми допадна атмосферата, може би малко мрачна, но се чувствах съвсем добре между тези страници. Ако ви се иска да хвърлите едно око не просто напред, а на едно трудно-за-възприемане бъдещо време, аз ви съветвам да се пробвате с този роман. Земята дори не се споменава. 

Много мой автор :)

Превод на Елена Павлова

Художник на корицата Деница Трифонова

Издание на Изток-Запад

Във Goodreads

Уолтър Айзъксън "Иноваторите"

"Най-добрият начин да предскажем бъдещето е да го изобретим."

Алан Кей

...

"Иноваторите" проследява историята на компютъра от неговото създаване и стига до нашето съвремие, но това не е точно историческа книга по темата. Авторът, както подсказва  подзаглавието на книгата (Гениите, които изобретиха цифровото бъдеще), е наблегнал на хората, благодарение на които всичко това се е случило. И ако днес приемаме тези все по-способни машини за даденост, то тяхното раждане не е било леко. Нищо не се е случило толкова лесно, нито бързо, а самата история само доказва, че човек трудно приема новото - колкото и да не ни се иска да е така, това е факт.

Книгата започва с Ада, графиня Лъвлейс, която е дъщеря на лорд Байрон. Аз лично изобщо не знаех за нея, нито знаех, че небезизвестния поет е имал дъщеря. Ада обаче е била една наистина изключителна дама, която без проблеми е съзирала красотата на изкуството, както и на математиката. Нейната визия за машина, която може да извършва множество дейности, е наистина вдъхновяваща, особено като се вземе под внимание времето, в което тя е живяла. Ако Ада можеше да надникне в нашето съвремие сигурно би се гордяла с постигнатото.

В следващите глави авторът проследява раждането на транзистора, микрочипа, както и на самия компютър, който е бил аналогов, много тромав и скъп, както и недостъпен за обикновения човек. Обърнал е голямо внимание на програмирането, което в самото си начало е било "женска" работа и никой не го е взимал на сериозно. Има цяла глава посветена на видео игрите, но не тези, които в момента играем, а техните далечни предшественици.

Айзъксън категорично ни показва, че няма как да назовем един единствен човек за баща на компютъра. Много хора са допринесли за неговото създаване, някои забравени от историята, други по-познати. Той е включил и Джон Атанасов, за който се шумя в някакъв момент, но за мен това е изкривен псевдопатриотизъм. Неговата машина е била добра, достоен кандидат за прототип, но така и не е проработила. По-важното е, че някой друг след него се е вдъхновил от идеята и тя е била доразвита.

В последните глави на книгата нещата вече са доста по-ясни, защото са по-близко до нашето време. Разработването на софтуер, Бил Гейтс срещу Стив Джобс, интернет - неща, които са по-широкоизвестни. Красивата графика и интуитивния интерфейс на които се радваме днес обаче са дело на Ксерокс, нещо, което е някак забравено. Айзъксън е обърнал и достатъчно внимание на отворения код, спечели ме с това, смятам, че му предстои голямо бъдеще. Всъщност интернет се е развил толкова бързо защото създателя на протокола и езика ги е пуснал за свободно ползване.

Аъзъскън завършва книгата си с някои размисли за изкуствения интелект и визията "човек-машина", което е един достоен край на тази прекрасна за мен история. Случайно или не, напълно споделям неговите разсъждения по темата.

"Иноваторите" е една чудесна книга за по-любопитните, която показва колко е важно да мислим и то в по-големи мащаби. Аз лично научих много неща, които не знаех и ми беше много приятно и интересно. Книгата е доста обемна, на места е може би малко по-трудна, но си струва човек да вложи малко усилие. Структурирана е не точно хронологично, а с акцент върху всеки отделен човек, затова на моменти авторът се връща назад. Един от любимите ми учени, Алан Тюринг, заема достойно място в историята, за него колкото и да чета, все не ми стига, но това си е лично пристрастие.

Аз смятам, че цифровото ни бъдеще тепърва предстои и се радвам, че се запознах с пионерите. Не смятам, че изкуствения интелект, когато се появи, ще ни пороби, а напротив - виждам човек и машина, съществуващи  в абсолютна симбиоза, не в противопоставяне. 

Още за книгата в Аз чета, Библиотеката и при Алекс Ненов.

  Превод на:

  Марин Загорчев;

  Иван Костурков;

  Яна Маркова;

  Тодор Стоянов.

  Издание на Софт Прес 

  Във Goodreads