вторник, 29 септември 2015 г.

Емили Сейнт Джон Мандел "Станция Единайсет"

...

Станция Единайсет е изкуствен свят, който е приютил оцелелите хора от Земята. Намира се много далече от дома, леко повреден, но достатъчен за оцеляване. Дали обаче оцеляването само по себе си е достатъчно? Оказва се, че не. Или поне така смятат членовете на Пътуващата симфония двайсет години след грипната епидемия, унищожила за миг милиарди.

И ако Станция Единайсет е някъде там, във въображението на нейния създател, то пандемията се случва наистина. Вирус, който убива бързо и ефикасно. Хората не успяват да се организират и да се борят по някакъв начин. Оцелява само един процент от населението - "късметлиите", които имат естествен имунитет. 

Човечеството е опустошено и се разделя на две основни групи - тези, които помнят цивилизацията и по-младите, които са принудени да живеят в нейната сянка без някога да са я виждали с очите си. Тя изчезва бързо и толкова болезнено, че реално никой от хората, които помнят, може да го приеме. Аз се опитах да си представя свят без коли и самолети, без електричество и всякакви уреди, без компютри, Интернет и мобилни телефони, без медицинска помощ, без каквато и да била индустрия...беше наистина трудно. Немислимо. Страдах заедно с героите за чаша ароматно кафе или глътка уиски, сапун, за всичките малки удобства на нашата цивилизация, които рядко оценяваме съзнателно. 

Действието в романа не е хронологично, а е пряко свързано с личното усещане за време на всеки от героите. По този начин ще видим едно и също събитие от съвсем различни перспективи - и като време, и като пространство. Може би точно затова усещането за романа е меланхолично. Защото всеки от героите преживява в свой свят, в свое време. Истината е, че само можем да гадаем как бихме реагирали на такава катастрофа. Дали хората биха могли да се съвземат ако преживеят почти пълното си изтребление? По-скоро да, но с цената на загубено неизмеримо количество знание.

За себе си се убедих, че прекалено обичам машините и технологиите и не бих могла да живея без тях. Ако ще идва този грузински грип насам по-добре да съм сред жертвите му :)

Цивилизацията е крехко и деликатно цвете и макар да има своите бодли може да бъде прекършено за немислимо кратък миг. Силен, но и нежен роман. Щастлива съм, че си има и българско издание.

Едно по-пространствено ревю - в ShadowDance.



   Предвод на Борислав Стефанов

   Издание на Екслибрис

   Във Goodreads





7 коментара:

  1. Чудесна книга, но цялата история с как им отнело цели 20 години да пуснат ток. Даже на едно място се споменават соларни панели...Соларните панели, двигатели задвижвани на пара и тн са били в обръщение доста пред iPhone 6.
    Явно заедно с грипът помел човечеството , си е отишъл и разумът и инжинерната мисъл. Достатъчно е да се погледне какво се случва в някои страни в Африка и Южна Америка, за да се види , че решения има.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ако в един двумилионен град оцелеят само 200 човека има по-голяма вероятност да се избият, отколкото да обединят инжинерната си мисъл. Според мен е реално да отнеме време за да потече някаква по-рационална мисъл :) Иначе то решения за всичко има :)

      Изтриване
    2. Да де, но пак имаше мини-градове, тия на летището бяха 300+ човека.
      Тия окопаните по градовете имат достъп до библиотеката, там нет и ток не ти трябва. (хаха, даже в Mad Max му бяха намерили цаката)
      Ясно е, че книгата е силно повлияна от финансовта криза и разни статии в западните медии как ако нещо се случи, САЩ не могат даже един iphone да произведат в САЩ
      А и в книгата оцелелилите бяха 1 на 250-300. И не е чак толкова трудно да инсталираш соларен панел :P
      Както и да е,книгата беше супер, но този елемент не беше изпизпан.

      Изтриване
    3. Да, съгласна съм, че имаше недоизпипани моменти. Аз например не разбрах защо стояха толкова години на едно място :)

      Изтриване
  2. И защо извън градовете? Да, някой градове са били барикадирани и не са пускали непознати, но пък големите градове...
    А пък The Sears Towers в Чикаго пак бяха накачулени със снайперисти и превърнати в бастион, както в World War Z :D

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Хаха, да-а :)
      То реално няма как да се охранява един голям мегаполис. Мисля, че всички пост-апокалиптични романи "страдат" от такива разминавания :)

      Изтриване
  3. И аз се почудих какво са правили чак 20 години :) Но ми хрумват различни варианти - в началото повечето хора са се разбягали от всички останали, особено от големите градове (Джийвън е минал поне едни 600 км). В такъв хаос човек за човека е вълк. Ако са група или са се събрали плахо, се свиват някъде и чакат да отмине най-страшното. А после като свикнат на сигурно, не им се ходи на експедиции но незнайни електроцентрали. В началото най-важното е оцеляването, по-късно вече не е достатъчно и започват да мислят за други неща от миналото. Но и няма всички да се впрегнат да връщат старите благини - някои са подивели и живеят като диваци, други предпочитат новия строй, за да командват, на трети им е по-лесно така и са направо готови да забравят какво е било. Изобщо се приспособяват и може би изгубеното им липсва по-малко. Отделно вече какво се случва или не се случва по други краища на света, отвъд голяма вода. Но това са си мои предположения. :)

    ОтговорИзтриване