Беки Чеймбърс "Дългият път към една малка, ядосана планета"

...

Купих си тази книга съвсем на сляпо, изобщо не знаех какво да очаквам от нея, но някак си имах добро предчувствие. Въпреки дългото и закачливо заглавие, което асоциирам с книга тип Дъглас Адамс, се оказа нещо различно. Романът е първи от поредицата Wayfares, в която засега има още едно заглавие и едно, което е планирано. 

Романът започва с пътуването на една млада марсианска жена към новата ѝ работа, която е на кораб, който пробива и стабилириза дупки в Космоса, които се ползват после за пътища. Разбира се тя попада във вече сформиран екип и трябва да се приспособи към него. Това, което наистина много ми хареса е, че екипажа е почти изцяло съставен от извънземни, различни и интересни, а хората са просто част от една Обединена Галактика, в която има наистина много раси, но далече не са най-интелигентния вид.

Авторката много се е постарала с образите на героите си, освен че са от различни раси, имат и различни истории - в исторически, социален, културен план. В процеса на повествованието е вмъкнала странични разкази, с които наистина е придала плътност на героите си, но също и на цялата населена Галактика. Завръзката в романа се явява под формата на една нова поръчка за работа, но на място, което е слабо познато, на което живее една по-войнствена и неизследванa раса, в близост до центъра на Галактиката. Съответно сюжета на романа може да се обобщи в едно изречение - екипаж на кораб, който пътува за някъде с някаква цел и по пътя си среща различни препятствия.

И макар да си мислех, че това вече съм го чела под една или друга форма, книгата наистина много ме увлече, дори ми се искаше да е малко по-голяма като обем. Вселената тук е достоверна, авторката се е придържала към науката и никак не ми беше трудно да си представя една такава Галактика. Като добавим и страхотните извънземни герои четенето на този роман беше истинско удоволствие. Може би е малко детски на моменти, но това изобщо няма да ми попречи да прочета и следващата част.

Истинска космическа забава, с малко намигване към Firefly, без да претендира за шедьовър, но много, много приятна за четене. С извънземни :)

                                                                                     

   Превод на Йоана Гацова

   Издание на Артлайн

Владимир Полеганов "Другият сън"

"За първи път видях другия свят, когато внезапно погледнах нагоре."

...

Очаквах този роман с нетърпение и със силното усещане, че не просто ще ми хареса, а ще бъде едно пълноценно и страхотно четене. Но не по силата на някакво измислено "шесто" чувство, а защото се основава на факти - прочетох преди години сборника с разкази на Владо Полеганов "Деконструкцията на Томас С." и останах толкова очарована, че не успях да напиша нищо смислено за него. Това е парадокса на "толкова много ми хареса, че думите са слаби, за да го изразя". Сега обаче мисля да се реванширам и ще се опитам да споделя колко страхотен роман е  "Другият сън"!

В "Другият сън" има един основен герой, който един ден попада в друг свят, докато се опитва да проведе обикновен телефонен разговор. Този свят не е нито по-добър, нито по-лош от нашия, просто е различен - със собствени физични закони и същества. Той е сравнително нестабилен и зависи от въображението на героя. Героят, от своя страна, по никакъв начин не може да контролира кога и как да "влиза" в него. Самият свят е изменчив и може да бъде всичко от сън, спомен, виртуална реалност, спомен за сън във виртуална реалност до паралелна вселена или дори друга планета.

В началото на романа героят, който е мъж, прекарва малко време в този нов свят, и повече в това, което наричаме обективна реалност. Ходи на работа, има жена, събира се с приятели. Постепенно обаче започва да прекарва все повече време в другия свят, а спомените от реалния му живот избледняват. Не става ясно кога се развива действието, но по различни знаци аз го определям като недалечно бъдеще, когато технологиите са станали още по-голяма част от живота ни. Това, разбира се, не е непременно лошо. 

Романът не е лесен за четене, макар да е сравнително кратък. Не позволява никакво разсейване - съответно аз често препрочитах изречения. В него няма никаква пряка реч и стои като едно цяло.  Не го намирам чак толкова за психологически, както пише на задната корица, за мен е безспорна фантастиката. Да, странен е, но само в положителния смисъл на тази дума. Въпреки формата романа има ясно изразен финал (в стил Black Mirror!) и много от въпросите си намират своите отговори. Намирам романа за една идея по-лесен за четене от разказите.

В заключение ще кажа, че за мен "Другият сън" е един много интелигентно написан роман, семпъл и елегантен, който носи истинска наслада, провокира сетивата и те кара да мислиш докато четеш. Препоръчвам горещо на хората, които харесват по-странната литература, както и на тези, които могат комфортно да живеят в повече от един свят :)

Художник на корицата Росен Дуков 

Издание на Колибри

Във Goodreads

Well done, Владо, със сигурност ще прочета и следващия ти роман :) 

Паоло Бачигалупи "Водосрез"

...

Спомням си много добре момента когато издадоха на български Момиче на пружина на Бачигалупи, защото тогава простих на Бард някои техни предишни прегрешения. Сега, няколко години по-късно, няма как да не ме радва факта, че държа в ръцете си втора книга на този интересен съвременен автор и макар да предусещам, че може би не е толкова добра, колкото Момичето, това не ми разваля удоволствието от четенето. Двата романа са достатъчно различни и няма да се опитвам да правя паралел между тях. Единственото, което ги обединява, е темата за климатичните промени, предизвикани от човека - в първия роман водата беше много, във втория водата не достига.

Действието във "Водосрез" се развива в толкова близко бъдеще, че е почти неразличимо с нашето настояще. Америка все още е разделена на щати, но те до толкова са се хванали за гушите, че не може да става въпрос за никакво сътрудничество. Водния ресурс е крайно недостатъчен и всеки се опитва да отклони потока на водата към себе си с ясното съзнание, че обрича останалите на чиста смърт. Борбата на водата е безмилостна - разбира се на политическо ниво, отделния човек е нищо, а живота като цяло се обезценява с бързи темпове. 

Героите в романа са няколко и като че ли никой не ми стоеше като главен, дори и въпросния Водосрез. Това е професия и тя е мръсна колкото главорез - много сполучлив превод според мен. Другия интересен герой е едно обикновено момиче, което се опитва някак си да оцелее в този неприятен свят. И последния герой, който мога да отлича, е млада жена, журналистка, която иска да разбере къде и защо отива тази вода. Всички събития в романа се случват за няколко дни, действието е бързо и на моменти напомня на трилър.

"Водосрез" е много реален и трезв роман с не малко насилие, но в крайна сметка такъв е света в който живеем. Стегнат, фокусиран, със силен финал. Абсолютно си заслужава четенето :)

Превод на Елена Павлова, която е направила чудеса от този текст; не само се забавлявах, а сериозно мисля да вкарам в употреба някои от нейните думи :)

Художник на корицата Живко Петров

Издание на Сиела

Във Goodreads

Нанси Крес "Братовчедите от вчера"

...

"Братовчедите от вчера" е поредната страхотна "нишова" фантастика в отличната колекция на издателство Екслибрис. След като се насладихме на Вандърмиър на нашия си език, сега е ред на Нанси Крес - съвременна писателка, която има зад гърба си не една награда, но която продължава да пише активно.

Още в първото изречение на задната корица става ясно, че извънземни кацат в Ню Йорк, но авторката тотално е пренебрегнала появата им. Тя не описва какво и как се е случило, а го представя като факт - действието в романа се развива няколко месеца след приземяването им, а хората до голяма степен вече са свикнали. Вместо това Нанси избира да започне историята си с един учен, Мариан, която прави голям пробив в биологията, откривайки нова хаплогрупа на митохондриалната ДНК. Тук е момента да спомена, че научните факти в романа са изпипани с много внимание и това веднага ме спечели. 

И както става в живота нейното откритие ще се окаже важно за интересите на извънземните, които дълго време пазят мълчание по въпроса какво искат от човечеството. В крайна сметка се оказва, че имаме общ враг, който ще връхлети Земята в рамките на десетина месеца. В тази си част историята много ми напомни на "Битие" на Дейвид Брин. 

Няма да крия, че обожавам истории с извънземни и обяснението на Нанси Крес за техния произход наистина ме изненада и очарова едновременно. Имам и личен афинитет към биологията, така че оцених достойно идеята ѝ. 

"Братовчедите от вчера" е кратък, но много елегантен роман. Първоначално ме остави с усещането, че много неща не са казани, че трябва да има още сюжетни линии. Сега вече не мисля така - харесва ми неговата простота, това, че не те засипва с герои и действие. Това е роман-усещане и носи "онова" удоволствие от самото четене. Плюс истинска наука, нещо, което никога не би ми омръзнало.

Още за романа - в Книголандия /разбира се/ :)

Превод на Неза Михайлова

Издание на Екслибрис

Във Goodreads

Проф. Жан-Клод Шерман § Оливие Галзи "История, която всички трябва да знаят"

"В зрителното поле на микроскопа може да се наблюдава една великолепна митоза. Напомня ми експлозия на звезда. Казвам си колко са близки всъщност пътищата на астронома, който изследва безкрайно голямото, и на биолога, проучващ безкрайно малкото."

Проф. Жан-Клод Шерман е френски вирусолог, който открива вируса на СПИН преди 30 години. И ако днес израза "вируса на СПИН" се използва без изобщо да се замисляме, то в началото на епидемията това изобщо не е било така. Първо, защото не се е знаело, че това е вирус и второ, защото се оказало почти невъзможно да се изолира.

Тази книга разказва историята на този необикновен учен, написана е под формата на интервю и тук идва ролята на втория съавтор, Оливие Галзи - това е човека, който задава въпросите. Въпреки тази по-необикновенна форма историята е много вълнуваща и наистина прилича повече на роман, отколкото на някакъв доклад.

Книгата започва директно с откриването на вируса, признавам, че това беше и най-интересната част за мен. Шерман обяснява, без да използва сложна терминология, как е успял да го "хване", макар че е било трудно. Той буквално е писал първите страници на ретровирусологията, защото по това време никой не е изолирал ретровирус от човешко същество. Когато открива първия антиретровирусен агент в света през 1972, но не при човека, той за първи път се сблъсква и с човешката глупост под формата на т.нар. "мас-медия". Някакъв журналист чул, недочул и нищо не разбрал обявява, че е открито лекарство против рак. Това води до много неприятни, включително финансови, последици, омаловажава и дискредитира труда и откритието. За съжаление медиите и днес "работят" по този начин.

Това обаче няма да е нито първата, нито последната битка на Шерман, който води война на два фронта - на единия е вируса, изключително смъртоносен и ужасно умен, на другия фронт са хората. И по някаква голяма ирония на съдбата откритието получава Нобелова награда през 2008г., но той не фигурира при наградените. 

Шерман определено е страдал за това, но се опитва да не прави голяма драма и книгата бързо става отново интересна, защото той разказва за дългогодишните си изследвания върху вече изолирания вирус, за теориите които е имал, за тези, които е успял да провери, за обратите в научната си кариера, за успехите и разочарованията. В тази си част книгата е малко по-трудна за четене, но има достатъчно обяснения и бележки под линия, а и Шерман е останал в сферата на популярната наука и не използва прекалено специфични и сложни понятия.

Книгата завършва с една кратка глава посветена на науката като цяло и тук Шерман е дал воля на своите разсъждения по темата, някои от тях доста емоционални. Някъде в цялата тази наука има вмъкнати факти от личния му живот, допадна ми много начина по който гледа на живота и света.

Тази "История, която всички трябва да знаят" се оказа наистина вълнуващо четиво и се радвам, че се срещнахме, макар и съвсем случайно. Истината е, че вирусите и бактериите са истинските господари на света (а вероятно и на други светове) и тази битка едва ли ще има край. Но и човешкия интелект не е за подценяване, а истинската наука е...красива!

Превод на Анета Тошева

Издание на Летера

Във Goodreads

Андрей Велков "Няма закога"

...

Когато разбрах темата на третия роман на Андрей Велков първоначалната ми непредубедена асоциация беше за RED, впоследствие се присещах за няколко филма и още толкова книги. В крайна сметка този роман прилича сам на себе си и на нищо друго.

"Няма закога" започва със Стефан, пенсионер, който живее сам и се опитва някак си да мине през деня. За съжаление, гледайки телевизия това няма как да се случи - дори теоретично. За щастие, той печели голяма сума пари от тотото и решава да се свърже с двама свои приятели от детството. Тяхното ежедневие не е по-различно. Когато се събират след не малко препятствия те решават: 

1. Наистина да се позабавляват като за последно (и при тяхната възраст 80+ това значи буквално);

2. Да уредят сметките си с миналото, защото няма закога да се отлага. 

Следва шеметно препускане по пътищата на Бълрария, случки, шеги и закачки и няколко обрата в действието. Освен всичкото веселие романът е безкомпромисен в описанието на нашата мила родна картинка. И ако си мислите че тази книга вече ви е ясна, ще кажа, че ви чака изненада. 

И в този роман Андрей е останал верен на стила си, но определено го е доизчистил, а езика звучи също толкова живо, колкото в Български психар и Хрониките на Звеното. Въпреки че е самостоятелен роман и няма общо с предните два Андрей е вмъкнал малка препратка към тях, така както правят великите писатели, които обичат да предизвикват читателите си. Истински майстор на финалите и този път отново успя да ме изненада.  

"Няма закога" е по-зрял, написан с повече размах и аз лично смятам, че най-доброто от Андрей тепърва предстои :)

Художник на корицата Росен Дуков

 Издание на Колибри

 Във Goodreads

Питър Уотс "Отвъд разлома"

"Животът е информация, оформяна от естествения подбор."

...

"Опитали са се да изрежат дори религията от генетичния ми материал, но се оказва, че Бог се ражда от страха."

...

Питър Уотс пише истинска научна фантастика и не си играе на дребно. И други автори го правят, но малко са тези, които наистина остават в жанра - в повечето случаи има известно разпиляване. Уотс винаги успява да остане в рамките на науката и затова толкова много го харесвам. Впечатли ме както никой друг в последните години в Слепоглед, а в този сборник с разкази получих отново чиста доза наука - понякога трудна за мен, но винаги вдъхновяваща.

Името на сборника пряко кореспондира с последния разказ, "Ниша", който пък е свързан с книгите за разломите, които за съжаление не съм чела (заедно с "У дома"). В този разказ темата за екологичната катастрофа в която живеем ми беше най-въздействаща, макар да не се споменава пряко.

Но да се върнем на биологията. В откриващия разказ, "Нещата", Уотс ни връща към един стар филм, Нещото, но видян по съвсем различен начин. Ако във филма имахме гледната точка само на хората, то в този разказ всичките събития са представени от гледна точка на извънземното, което е катастрофирало на Земята. Аз лично не бих нарекла това същество чудовище, а да се видим, ние хората, през гледната му точка, наистина е уникално преживяване.

В "Островът" различни интелекти - човешки, изкуствени и извънземни - се сблъскват в ситуация, безкрайно далече в бъдещето, като всеки един от тях се опитва да "изпълни" собствения си заложен код. Много е добър Уотс в тази тема и с лекота борави с нея. Това се отнася и за следващия разказ "Второто пришествие на Джасмин Фиджералд", който е един от най-любимите ми в този сборник, заедно с "Еднодневка" и "Посланик".

Сборникът съдържа общо 13 разказа, няма да ги споменавам всички, само ще кажа, че нямаше такъв, който да не ми хареса. Истинско удоволствие за четене и една идея по-леко от Слепоглед - може би защото са разкази и човек може малко да си поеме дъх между тях. Истинска наука, вплетена в художествена литература, с високи изисквания към читателя - difficult but rewarding.

Питър Уотс е истински майстор в жанра, не само ще прочета и останалите му романи, но и ще го държа под око :)

 

Още за сборника в ShadowDance, Книголандия

Превод на Богдан Русев

Художник на корицата Живко Петров

Издание на DejaBook

Във Goodreads

Давид Лагеркранс "Онова, което не ме убива"

...

"Онова, което не ме убива" /The Girl in the Spider's Web/ е продължението на трилогията Милениум на Стиг Ларшон, но написана от друг автор. Предполагам, че много хора биха били скептични към едно такова начинание, но бързам да споделя, че според мен Давид Лагеркранс се е справил много добре с тази нелека задача. 

Действието е романа се развива малко след събитията от трилогията и започва с Франс Балдер - блестящ учен, който работи върху свой собствен ИИ. Той има син, който е аутист, но в някакъв момент от живота си захвърля всичко и решава да се посвети на него. От друга страна неговите разработки върху изкуствения интелект се оказват желана хапка за не една страна и той се оказва в центъра на жестока война за информация.

По това време главният герой на трилогията, Микаел Блумквист, се намира в нещо като криза - вестникът има финансови затруднения и е все по-трудно да се конкурира с една настроена на развлекателна вълна "журналистика". Той обаче попада на историята на Балдер и когато разравя по-надълбоко се натъква на промишлен шпионаж от много високо ниво. Някъде там попада и на другия любим главен герой - Лисбет разбира се. 

Лисбет се включва малко по-късно в действието, но го прави по своя неповторим начин. Хареса ми, че автора ни предоставя нови факти от нейния живот, неща, които ги няма в трилогията и по този начин е доизградил образа ѝ. Блестяща е Лисбет тук по нейния си нърдовски начин. 

Романът е много съвременен и засяга нещо изключително актуално тук и сега - информацията и властта, която тя давя. В един свят на поизчерпани природни ресурси информацията е най-скъпо струващата валута. Борбата за контрол върху новите технологии си е истинска война, в която никой не е пощаден. 

Давид Лагеркранс се е справил чудесно с техническата страна, видях в благодарностите на края, че се е консултирал със съответните специалисти, затова и хакерството, и изкуствения интелект в романа отговарят на действителността /към момента/. И макар да има малко формули и математика, те са представени на съвсем достъпен език, така че дори някой да не е чувал за криптиране, няма да се затрудни. В романа много достъпно е обяснено какво е квантов компютър и защо е толкова интересен, както и малко информация за т.нар. елиптични криви, които пък бяха интересни на мен.

Лагеркранс пише по-стегнато и самата книга не е толкова обемна. Финалът на романа е отворен и аз лично ще се радвам да има следваща част. Мисля, че дори на Стиг Ларшон ще му бъде интересно до къде ще стигнат героите му :)

Още мнения за романа в Под моста, Аз чета, Автора

  

 Превод от шведски Росица Цветанова

 Готина корица на Стефан Касъров и Ивайло Петров /фотограф/

 Издание на Колибри

 Във Goodreads

Феликс Палма "Картата на небето"

"След изчитането на стотици романи от всякакъв вид бе установил, че само онези, които криеха някакъв фантастичен елемент, разтърсваха ума му с взрив от необяснимо удоволствие, сравнимо единствено с оргазма. Не знаеше защо другите истории не успяваха да предизвикат у него такова усещане и не проумяваше, че има хора, неподатливи на въздействието му. Всичко това го бе навело на мисълта, че тази негова любов към фантастичното трябва да има някаква биологична причина, но науката на неговото време не бе толкова напреднала, че да се рови в човешкия мозък, търсейки тайната на страстите му."

Мога спокойно да оставя само горния цитат и с това ревюто на този роман да е съвършено завършено. Защото съвсем точно описва любовта към четенето на фантастика :)

"Картата на небето" е втория роман от Викторианската трилогия на Феликс Палма / след "Картата на времето"/ и като такава не бива да се чете като самостоятелен роман - не само заради общите герои, но и защото авторът не обяснява отново какво се е случило. По мои сметки действието в романа се развива около две години след първата част и този път познатия ни и съвсем истински Хърбърт Уелс е главен герой.

По едно случайно стечение на обстоятелствата Уелс попада в Природонаучния музей в Лондон и това слага началото на поредица от събития - както напред в бъдещето, така и назад в миналото. Защото неговите марсианци от "Война на световете" ще нападнат Земята съвсем не на шега и този път няма да измрат от бактериите, а ще завладеят безусловно планетата. 

Същевременно, в Америка, един стар герой ще възкръсне от мъртвите и, малко от скука, ще вземе да се влюби.  Неговата дама, в опит да го прогони, ще поиска от него нещо невъзможно, но както добре знаем, в една безкрайна Вселена няма невъзможни неща.  

Обратно в миналото ще станем свидетели на една обречена мисия - търсенето на центъра на Земята някъде в антарктическите ледове. Тази част от романа много прилича на "Ужас" на Дан Симънс, не само заради сходните обстоятелства, но и заради оригиналната интерпретация на събитията и от двамата автори. На финала, разбира се, всички времеви линии и всички герои ще се подредят в правилните си орбити.

"Картата на небето" е много четивен роман, съобразен с духа на времето от края на XIX и началото на XX век, с много обрати, прескачане на времеви отрязъци, добро количество литература и специфичен език. Много приключенска. Ако трябва да сравня двете части настоящата ми се видя малко по-бавна като действие, но спомените ми от първата част са с няколко годишна давност. Страхотно се забавлявах и се надявам да видим и третата част на български език.

Потърсете в Гугъл как изглежда господин Уелс, защото утре може да стои срещу вас в метрото :)

 Превод от испански Светла Христова

 Издание на Изток-Запад

 Във Goodreads







Харесах още:

"Но въпреки че умееше да лъже в множество житейски ситуации, без да му мигне окото, за жалост в едно нещо винаги бе откровен: ако не харесваше даден роман, не бе в състояние да каже една добра дума за него. На първо място вкусовете показват що за човек си, а Уелс не понасяше мисълта да мине за човек с толкова долнопробен вкус, че да му се нрави "Едисон покорява Марс".

...

"Помисли си, че да живееш означава да потвърждаваш клишета."

Note to H.G.Wells: Тhe early 21st century is so frustrating...

Ърнест Клайн "Играч първи, приготви се"

"Изведнъж ми мина през ум колко абсурдно изглеждаме отстрани: момче с ризница и немъртъв крал, наведени над класическа аркадна игра."

...

Знаех, че този роман ще ми хареса, така и стана. Пълно припокриване с предварителните очаквания. Може да се прочете на един дъх, но аз умишлено го разтегнах в няколко дни, просто защото не исках да излизам от него. Така както един геймър би живял наистина в играта си ако има такава възможност.

Годината е 2045, а виртуалната реалност вече е факт. Един ексцентричен милиардер и собственик на най-голямата онлайн игра в света оставя интересно завещание след смъртта си. Той обявява публично, че е скрил награда в играта и който се добере до нея ще наследи както неговото богатство, така и играта му. В резултат хиляди се включват в т.нар. от тях лов. Само че това не е толкова лесно - виртуалния свят е огромен, разпростира се на хиляди планети и въпреки многото желаещи минават години без никой да успее да намери каквото и да било. Историята започва с първия ловец, който прави пробив и намира първата следа. За да се стигне до наградата трябва са се намерят три ключа които отварят три врати. За целта трябва не просто да си съобразителен, а да умееш да мислиш и да правиш правилните връзки между наглед несвързани неща.

Действието, разбира се, е динамично, с много обрати. Виртуалната реалност тук се приближава максимално до това, което ни очаква скоро (надявам се). От друга страна авторът прави голям реверанс и дълбок поклон към множеството игри, филми, книги, музика от 80-те години на миналия век, когато до голяма степен цялата тази култура се е развивала с бързи темпове. Аз изгледах WarGames покрай книгата, защото играе съществена роля в действието - стар филм, леко носталгичен, но приличен за времето си, забавлявах се много.

"Играч първи, приготви се" е роман за геймърите, за тяхната страст и културата им, за реалността, в който живеят и която често е неразбираема за останалите. Всеки, който е посрещал изгрева сутрин защото не може да спре да играе, ще успее да се види в романа. Макар по правило геймърите да не четат много :)

Наистина много се забавлявах с този роман, епичен, маниашки и нърдовски, харесаха ми и героите, и действието, и страхотната виртуална реалност.

За финал искам да спомена някои неща за превода на този роман. Обикновено, когато се издава подобен вид книга на български, веднага се коментира как няма начин да се преведе адекватно, как се губи от превода и пр. Това, за мен, са си чисти предразъдъци. Все едно да кажеш, че "Възвишение" на Милен Русков няма начин да се преведе на друг език, което не е вярно.  "Играч първи, приготви се" се чете съвсем добре на български, просто имената на всички игри са оставени на английски, защото така са разпознаваеми и защото така ги използва цял свят. Филмите са с официалните си преводи на български с някои изключения - например Blade Runner си е Блейд Рънър, защото на никой няма да му хрумне да го произнесе "Беглец по острието". Думите, които са навлязли в разговорната реч под влияние на интернет средата също са преведени както ги използваме в ежедневието си (например кол център). За мен превода е идеален и много се радвам на издателството, че се е нагърбило да издаде подобен роман на български език.

Още за романа в Още един блог за книги.

Превод на Катя Перчинкова

Издание на Intense

Във Goodreads

Робърт МакКамън "Границата"

...

"Границата" започва като филм, няма време за начални надписи, вместо това още на първата страница човек се оказва насред космическа битка. Два извънземни вида са се вкопчили в смъртоносна схватка в орбита около Земята. Те са толкова съсредоточени в техния си спор, че изобщо не обръщат внимание на хората долу на планетата. И макар тези хора да не са свързани пряко с този конфликт те понасят тежки последици - от небето постоянно падат големи кораби, които разрушават и опожаряват земните градове, атмосферата е отровена и причинява тежки заболявания, включително превръщането на хората в зомбита.

Насред това опустошение се лута едно 15-годишно момче, което не помни абсолютно нищо, дори собственото си име. Спасяват го група хора, които са се барикадирали в стар жилищен комплекс. Това момче, което ще нарече себе си Итън, в момент на смъртна опасност открива, че може да прави най-различни неща само със силата на мисълта си. И понеже два извънземни вида никога не са достатъчни на сцената ще се появи и трети, който като един истински Doctor Who няма да вземе страна в спора, а ще се опита да помири всички. 

Действието в романа се развива бързо, в рамките на дни. МакКамън успява да подържа напрежение до самия край и човек дори и да се досеща на къде ще тръгнат нещата, все пак не е сигурен. Това, което не ми харесва при него е, че много му личи, че е американец. Успях да му простя това в "Момчешки живот", но тук наистина не стои добре. Героите му са прекалено идеални. Имаше няколко излишно сантиментални сцени като извадени от стандартна холивудска продукция. Не ми хареса, че древното извънземно беше изпратено от "по-висша сила", а единственото нещо, което хората го попитаха е "Има ли Бог?" (не се сещам за по-лош въпрос, който можеш да попиташ едно извънземно, във Видимата вселена).

Въпреки това страшно се забавлявах с този роман. Маккамън пише добре и историята се развива плавно и естествено, просто е малко по-детски, отколкото ми се искаше - особено към края.   

В българското издание има кратък предговор за самия автор, нещо, което приветствам. Върху корицата има релефни елементи, които много красиво блестят в зависимост от това под какъв ъгъл ги гледаш. Но по-интересното е, че човек започва да "извлича смисъл" от тези пчелни клетки някъде към средата на романа. И израза не е мой - така казва един от извънземните, който знае езика, но не усеща добре нюансите му. Все пак намирам израза за много точен :)

Още за романа в Книголандия.

Превод на Елена Павлова, която пише най-интересните бележки под линия

Художник на корицата Живко Петров

Издание на Deja Book

Във Goodreads

Виктор Пелевин "Батман Аполо"

"Но в живота реалните отговори са винаги три - "да", "не" и "върви на майната си".

...

По една или друга (лоша) причина съм пропуснала са се срещна с Виктор Пелевин, затова смело се гмурнах в този роман без предварителна нагласа. И изобщо не сгреших - Пелевин успя да ме изненада с лудия си роман.

Всичко, което знаете за вампирите, е лъжа. Това е първото изречение в романа, което звучи достатъчно смешно. Но шегите и закачките са само в началото, после Пелевин ни потапя на дълбоко в триъгълника език-мислене-съзнание. Материята не е много лека за четене, изисква концентрация и определено влиза под кожата.

Иначе в романа се разказва за един млад вампир, Рама, който е готов да премине в следващото, по-високо ниво от своето развитие. За целта той трябва да се подложи на определен процес на посвещаване, за да стане undead. И при вампирите нещата се въртят като при хората - раждане, порастване, работа, която е специализирана. Работата на Рама е да превежда хора и вампири през процеса на умиране, макар да няма задгробен живот. Звучи объркано, но има определена логика,  която човек може да следва. 

Този роман не може да се преразкаже, защото е като сън - повече усещане, отколкото сюжет. Има много препратки и асоциации към книги, филми, компютърни игри, политика и начина на живот на съвременния свят. Има и много идеи, които са трудни за смилане, което прави романа достоен кандидат за препрочитане. Заглавието на романа е такова, защото Аполо е името на батман-а :)

"Батман Аполо" не е леко четиво и може би ще се хареса на хората, които са готови да си поблъскат главата над онзи триъгълник, който споменах в началото - "език-мислене-съзнание". Аз определено не можах да схвана всички идеи, но самото предизвикателство ми е достатъчно за да харесам много романа. Допадна ми и начина на писане на Пелевин, както и идеите му, които дори и да звучат лудо, са добре аргументирани.

Превод от руски на Марина Чертова

 Издание на Колибри

 Във Goodreads

Дмитрий Глуховски "Бъдеще"

...

Бъдещето на Глуховски е сравнително очаквано - света е пренаселен, ресурсите са недостатъчни и определени хора са по-равни от другите. Дотук без изненади. Хубавото е, че науката е открила начин да спира процеса на стареене. По този начин човек може да остане на около 30 години в продължение на неопределен период от време. Единственото, което трябва да направи, е да се откаже да има деца. Ако все пак желае да предаде гените си трябва да стане отново смъртен, за да "освободи" място за новия живот. Никоя система не е съвършена, но лично за мен тази звучи много приемливо. И тук идва голямата ми изненада в този роман - за първи път съм съгласна със Системата.

Главният герой в този роман е Ян, роден незаконно и последвал съдбата на всички останали подобни деца. Прекарва детството си в интернат при военна дисциплина, промиване на мозъка, психически и физически тормоз и всички останали екстри на подобните места. Когато завършва неговата работа е да издирва и наказва тези, които се опитват да запазят раждането на децата си в тайна. Не успях да съчувствам на тези хора, защото те като цяло доста лицемерничат. Уж са готови да дадат живота си за децата, но на практика ги е страх да вземат това решение. Дори самия водач на т.нар. опозиция не успя да ме накара да застана на тяхна страна.

И както често става в живота Ян среща Анели, бременна, но без ясна концепция защо иска дете. На нея също не успях да съчувствам. Анели до голяма степен е пример за това защо идеята за контрол над раждаемостта не е чак толкова лоша при определени обстоятелства. 

Ян се оказва въвлечен в събития, които надхвърлят възможностите му да им въздейства. Глуховски добре се е заиграл с темата за избора и свободната воля. Има ли я, или не, това е въпроса. Краят на романа само ме убеди, че на този етап човек не е готов за безсмъртието, защото все още си живее в света на дребните битовизми, обсебен е от собствените си страхове и его, не може да освободи ума си от вековно наслагвани предразсъдъци и май не му стиска да направи избор, а се оправдава с липсата му.

"Бъдеще" се чете лесно, можеше да е малко по-къс, а ако имаше поне още една гледна точка щеше да е много по-интересно. Въпреки това хубав роман с идеи, които биха предизвикали разнообразни реакции, а света, който Глуховски описва е пълнокръвен и запомнящ се.

Повече за романа в Още един блог за книги; На по книга,две; Книголандия

 Превод на Васил Велчев

 Много идейна и красива корица на Живко Петров

 Издание на Сиела

 Във Goodreads

Емили Сейнт Джон Мандел "Станция Единайсет"

...

Станция Единайсет е изкуствен свят, който е приютил оцелелите хора от Земята. Намира се много далече от дома, леко повреден, но достатъчен за оцеляване. Дали обаче оцеляването само по себе си е достатъчно? Оказва се, че не. Или поне така смятат членовете на Пътуващата симфония двайсет години след грипната епидемия, унищожила за миг милиарди.

И ако Станция Единайсет е някъде там, във въображението на нейния създател, то пандемията се случва наистина. Вирус, който убива бързо и ефикасно. Хората не успяват да се организират и да се борят по някакъв начин. Оцелява само един процент от населението - "късметлиите", които имат естествен имунитет. 

Човечеството е опустошено и се разделя на две основни групи - тези, които помнят цивилизацията и по-младите, които са принудени да живеят в нейната сянка без някога да са я виждали с очите си. Тя изчезва бързо и толкова болезнено, че реално никой от хората, които помнят, може да го приеме. Аз се опитах да си представя свят без коли и самолети, без електричество и всякакви уреди, без компютри, Интернет и мобилни телефони, без медицинска помощ, без каквато и да била индустрия...беше наистина трудно. Немислимо. Страдах заедно с героите за чаша ароматно кафе или глътка уиски, сапун, за всичките малки удобства на нашата цивилизация, които рядко оценяваме съзнателно. 

Действието в романа не е хронологично, а е пряко свързано с личното усещане за време на всеки от героите. По този начин ще видим едно и също събитие от съвсем различни перспективи - и като време, и като пространство. Може би точно затова усещането за романа е меланхолично. Защото всеки от героите преживява в свой свят, в свое време. Истината е, че само можем да гадаем как бихме реагирали на такава катастрофа. Дали хората биха могли да се съвземат ако преживеят почти пълното си изтребление? По-скоро да, но с цената на загубено неизмеримо количество знание.

За себе си се убедих, че прекалено обичам машините и технологиите и не бих могла да живея без тях. Ако ще идва този грузински грип насам по-добре да съм сред жертвите му :)

Цивилизацията е крехко и деликатно цвете и макар да има своите бодли може да бъде прекършено за немислимо кратък миг. Силен, но и нежен роман. Щастлива съм, че си има и българско издание.

Едно по-пространствено ревю - в ShadowDance.

   Предвод на Борислав Стефанов

   Издание на Екслибрис

   Във Goodreads

Иън Макдоналд "Дервишката къща"

...

За първи път чета Иън Макдоналд, но никога не пропускам британски автор на фантастика. В случая изобщо не останах разочарована. "Дервишката къща" не е типичния фантастичен роман, по-скоро е роман с фантастични елементи, които обаче са съвсем постижими от науката в кратко бъдеще. Романът не цели да блесне с някакви технологични чудеса, по-скоро се придържа към тенденциите в съвременния свят, като някои от тях са придвижени малко напред в бъдещето.

А това бъдеще не е толкова далечно - само 12 години от настоящата 2015-та. Действието се развива в Истанбул, който е още по-голям и пренаселен. Самата Турция е част от Европейския съюз и кой знае защо никак не се учудих от този факт. Събитията в романа се развиват в рамките на седмица, от понеделник до петък, и на мен лично ми хареса този избор на автора. 

Всичко започва с терористичен акт в един трамвай, но необичайното е, че загива само самия терорист. Това води до поредица от събития, в които ще се намесят съвсем различни хора, като обединяващото звено между тях ще се окаже въпросната Дервишка къща. Аз лично очаквах основната история да се завърти около тази къща, но тя е просто място където живеят хора и толкова. Вместо това авторът ще се съсредоточи върху героите си и техните истории. 

"Дервишката къща" е роман със специфична атмосфера и това може би е най-голямото му достойнство. Да усетиш ритъма на този огромен мегаполис, да можеш да помиришеш ароматите му, да си представиш как крачиш по тези улици в почти 40-градусова жега - не лека задача, но според мен Иън Макдоналд се е справил чудесно. Хареса ми и начина по който е представил развитието на нанотехнологиите, безпристрастно, логично, хората просто ги използват, няма морални драми. Има ги обаче религиозните щения и те за съжаление няма да намалеят в бъдеще.

Прочетох "Дервишката къща" с удоволствие, не ми беше скучно, не ме отегчи въпреки 600-те страници. Намирам романа за много четивен, ориентирах се лесно въпреки повечкото герои в началото. Хареса ми много легендата за Медения човек, не знам дали е авторова измислица или не, но определено е нещо, което ще запомня. 

Още едно мнение за романа има в Книгоман.

 Превод на Катя Серафимова Попова

 Издание на Алтера

 Във Goodreads

Сергей Лукяненко "Геном"

...

"Геном" е втория по хронология, но първия издаден роман от едноименната трилогия, публикуван в далечната вече 1999г. Признавам си, че изобщо не знаех какво да очаквам от него, така че подходих напълно непредубедено. Романът успя да не изненада и то в онзи хубав положителен смисъл. Твърде различен от Патрулите, по-близък до другия Лукяненко, който аз лично харесвам повече. 

Действието в романа се развива в някакво неопределено бъдеще когато хората вече са се разселили из Галактиката. Една голяма част от тях се раждат с предварително манипулирани гени, които определят бъдещата им професия. Тези хора са наистина щастливи, защото работят това, което обичат, а го обичат, защото това е заложено в генома им. Но понеже няма безплатен обяд те все пак трябва да платят определена цена за това. Лукяненко е оставил на читателя широко поле за да поразсъждава върху вечните въпроси на човечеството - има ли свободна воля, може ли любовта да се изрази с химична формула, постижимо ли е щастието. 

Освен генно модицифираните хора има и такива, които са натурално родени. На тях им е по-трудно да се конкурират със силно специализираните по рождение, но както ще видим се справят добре, може би защото няма химическа формула за таланта, изобретателността и въображението. Има и клонинги, които са копия на първоначалния човек. За да е пълна картинката в този свят има и извънземни, повече от един вид, всеки със своите странни особености. 

Всички тези персонажи - хора от двата вида, клонинги и извънземни - Лукяненко "затваря" в един космически кораб за известно време и като цяло гледа какво ще се случи. Освен всичко последната третина от романа е чиста криминална история и за мен лично този обрат беше изненадващ.

Прочетох "Геном" на един дъх, не мога да го сравня с други романи, само ще кажа, че не е от типа на Патрулите, но си е много в стила на Лукяненко. Достави ми наистина голямо удоволствие и дано да видим и другите книги от този свят на български език.

Превод на Васил Велчев 

Издание на ИнфоДар

Във Goodreads

Ричард Докинс "Себичният ген"

"Гените са майстори програмисти и програмират живота си. Те се оценяват според успеха на програмите им да се справят с всички опасности, които животът предлага на техните машини за оцеляване, и тях ги съди безмилостният съдия на оцеляването."

...

"Всички добри другари можеш да познаеш по техния алтруистичен мирис!" е.е.къмингс

...

Тезата на Докинс в тази книга е, че генът е основна единица на естествения отбор. Не вида, не популацията, нито индивида. Генът не остарява - той прескача от тяло на тяло в хода на поколенията, манипулира същите тези тела по свой начин и за собствените си цели. Гените са най-близко до определението за безсмъртие, а ние сме само индивидуалните машини за оцеляване на тези гени. Нашия живот се измерва в няколко десетилетия, гените имат продължителност на живот хиляди, дори милиони години. Ние сме хардуера, нищо повече от машина. Същото важи и за останалите живи организми, животни, растения, бактерии и т.н.

Генът се дефинира като част от хромозомата, която е достатъчно къса, за да може достатъчно дълго време да функционира като важна единица на естествения отбор. Гените обаче се конкурират пряко със своите алели (съперници за същата хромозомна ивица) за оцеляване, затова според Докинс генът е основната единица на себичността. На генно равнище алтруизмът е лош, а егоизмът - добър. Обаче...един ген сам по себе си не може да направи нищо. Той трябва да си сътрудничи с много на брой други гени, за да увеличи своите шансове да се предава напред в поколенията.

Програмирането не е измислено от човека, защото нашите гени го правят, и то добре, от наистина много отдавна. Така както ние създаваме в момента изкуствения интелект - технологията е абсолютно еднаква. Гените са си построили собствен компютър и това е нашия мозък. Нашия мозък е оборудван само с основен софтуер, как ще постъпи в различни ситуации може да се планира само в най-широка граница, защото вариантите са твърде много. И тук идва момента със самообучението, съвсем точно както се обучава един изкуствен интелект. Може да се каже, че гените са само първоначалните създатели на политиката, а мозъците са изпълнителите. Моментните решения се взимат от нервната система, така че поведението на живите същества е под контрола на гените, но по един съвсем непряк начин.

Докинс казва, че когато човек умре той оставя след себе си две неща - гени и мемове. Мемът е единица за културно унаследяване и общо взето действа точно както гена -репликира се чрез имитация, не винаги точно. Физическото размножаване не ни носи точно безсмъртие - защото само след три поколения нашите гени са пренебрежимо малко в наследниците ни. Но ако оставим някаква културна следа след себе си тя ще живее непроменена дълго след нас. Докинс дава пример със Сократ , Леонардо, музиката и т.н. Макар Докинс да е широко известен в момента с понятието си мем той му посвещава само една кратка глава в тази книга.

Ние сме построени като генни машини и сме култивирани като мемови машини, но имаме силата  да се обърнем срещу тиранията на себичните репликатори (гени и меми), защото сме способни на истински, автентичен алтруизъм. Репликаторът е фундаменталната единица на целия живот. Репликатор е всяко нещо във Вселената, от което могат да се правят копия. Те се създават случайно от сблъсъка на по-малки частици. Веднъж появил се репликаторът може да създаде безкрайно голям брой свои копия. Нито едно копиране обаче не е съвършено. Успехът на репликатора зависи от света, в който живее. За да съществува живот нашите тела не са никак задължителни.

Според мен "Себичният ген" е най-добрата книга на Ричард Докинс и изключително много се радвам на това второ и преработено издание - в достоен вид на български език. Със сигурност не разбрах всичко, ще разгръщам тези страници и друг път. А това, че съвсем скоро успях да се докосна на живо до този невероятен човек, направи прочита на тази книга още по-вълнуващ.

Още за тази книга в блога на Lammoth

Превод на Иван Ценов

Издание на Изток-Запад с твърди и меки корици

Във Goodreads