събота, 26 юли 2014 г.

Радостина Ангелова "Обратната страна"

"Само очите на бъдещето имат способността да видят миналото ясно"
...

"Има мълчания, които казват повече от всички звуци на света. Езикът на мълчанието е безкомпромисен - той никога не може да спре думите си, нито да бъде изтръгнат."
...

"Въображението е способността да изградиш действителност, която не се базира на действителността."
...

"Обратната страна" е третия роман на Радостина Ангелова и понеже нямах предварителна информация за неговото издаване, не ми остана друго, освен да бъда приятно изненадана. Когато писах за "Имаго" споделих, че е по-добър от "Виенски апартамент", а сега смело мога да кажа, че "Обратната страна" е още по-добър от предните два. Това до голяма степен е чисто субективно мнение, трите романа са доста различни и затова нямам намерение да ги сравнявам.

Действието в "Обратната страна" се развива за 10-ина дни време, макар осезаемо да се усеща миналото на героите. Те са трима - Юлиана, нейния съпруг Стефан и Ник, бивш състудент на Юлиана, който живее извън България. Във времето на действие в романа Юлиана участва в един конкурс за поезия, който е с наистина интересен регламент - всеки ден тя и останалите участници получават имейл с три ключови думи и имат около час време, за да съставят стихотворение. Изпращат го и анонимно жури определя кои продължават напред. Тези, които продължават, получават нов имейл, съставят ново стихотворение и така, докато останат само трима победители. Стихотворенията, които Юлиана пише не присъстват в романа, но за сметка на това ние ще прочетем историите, които тези стихотворения разказват. Те приличат малко на приказки и са вплетени ненатрапчиво в сюжета. Не разбирам много от поезия, макар понякога да чета, но тук я почувствах по уникален за мен начин.

Юлиана се притеснява и същевременно се вълнува от този конкурс, но наред с него подържа и редовен чат с Ник. Двамата не са се чували от много години и си пишат доста. Юлиана изпитва някаква тръпка към Ник, може би е влюбена, макар че не точно в него, а в идеята да си влюбен. Защото когато си влюбен си вдъхновен, а ежедневието изглежда в пъти по-цветно. Тя се дразни когато той не се появява онлайн, но той е малко егоцентричен и не се замисля. Донякъде го разбирам. Това, което не ми хареса е, че си позволява да я занимава със своите креватни изпълнения, което показва липсата на всякакъв стил в един мъж. Жалко за интелекта му, но това не мога да му простя. Това важи и за жените разбира се, да споделяш любовни и/или сексуални преживявания с някой, който усещаш, че не те възприема точно като приятел е грозно. Да, обратната страна...често не мислим за нея, нали?

По-интересен от двамата мъже е Стефан, който за съжаление присъства в романа със своето отсъствие. Той е пилот и работата му налага да пътува повече. Освен няколкото телефонни разговори с Юлиана той не се появява за по-дълго. За мен обаче той е по-вълнуващия мъж в романа и много съжалявам, че авторката не ни е показала неговата гледна точка - тя само се усеща, доста индиректно. А може би това е направено нарочно, защото се хващах, че доста мисля за Стефан дори и след последната страница, а Ник го забравих моментално :)

"Обратната страна" е роман за любовта на двама души, които временно са се загубили някъде по общия им път, но които ще положат усилия да се намерят. Красива история, която не е грам сантиментална, но много истинска. И аз вярвам в нейното бъдеще. Това е и роман за приятелството, едно от най-крехките и чупливи неща на този свят. Всичкото това нещо е поднесено с уникалния стил на писане на Радостина, която е истински магьосник на думите и аз безкрайно я уважавам и харесвам за това.

"Обратната страна" ме докосна много, много лично, затова ще спестя някои от разсъжденията си. Важното е, че се появи в точния момент, затова твърдението, че книгите сами намират своите читатели, е доста вярно. Прочетете го, почуствайте го и дано ви хареса, колкото и на мен :)

Още мнения за романа - на Мила в Аз чета и на Темз в На по книга, две  



 Издание на Жанет 45

 Във Goodreads



събота, 19 юли 2014 г.

Димана Трънкова "Усмивката на Кучето"

...

"Усмивката на Кучето" е археологически трилър, или поне така пише на корицата му. И да, наистина е такъв, макар че в никакъв случай не е клише. Действието в романа се развива за едно лято време и свършва с първите студени дни. Всичко се случва в нашата страна, в наши дни - просто няма как да се обърка, в предвид, че всички живеем в тази ситуация. 

Както подобава на един истински трилър той започва с убийство, на известен професор по история. То веднага се възприема като ритуално, защото жертвата е умъртвена по специфичен начин, на място, което се смята за свещено. В случая това е Белинташ - скалните образувания в Родопите, за които се счита, че са тракийско светилище. Тук ще отворя една скоба и ще поясня, че не съм посещавала това място и не знаех нищо за него, имам само някаква мъглява обща култура. Улових се, че не знам кой знае колко за траките и правя честата грешка да ги бъркам с по-късните християнски вярвания. Романът ме провокира да направя дузина търсения в Гугъл, а това е нещо, което уважавам. От друга страна всичката тази история е поднесена на много достъпно ниво, така че дори и лаици в историята като мен не се затрудниха с прочита на романа.

Междувременно убийствата стават повече, но ние няма да попаднем в центъра на официалното разследване. Вместо това ще проследим нишката на едно по-алтернативно разследване в лицето на Джон. Той е американец, женен на българка, журналист на свободна практика, който се оплита все по-дълбоко в историята, докато си пише материала. Той и неговата съпруга Емилия са пристигнали в България след дългогодишно отсъствие - Емилия за да се види с роднините, а роднините да се запознаят с нейния Джон. Героите в романа са толкова истински, че ще ги припознаете в своите приятели. 

Емилия така и не успява да се почувства у дома, върнала се е с огромно желание тук, но тези месеци ѝ носят повече страдание, отколкото радост. Мисля, че много имигранти биха я разбрали. Джон като мъж е по-практичен и рационален, той решава да запълни времето си с работа. Друг е въпроса, че тя така го увлича, че пренебрегва всичко останало. Аз лично го разбирам, когато си отдаден на нещо и го правиш със страст, до голяма степен се изключваш от действителността и дребните битовизми. И тук на сцената се появява Мая, тя живее и работи в България и помага на Джон в разследването му. Мая е по-неуловимия образ, но и по-интересния за мен. За съжаление точно тя се оказва в ситуация без изход.

Подобаващо за трилър действието е стегнато и бързо, но не чак толкова, че да не можеш да си поемеш дъх. Допадна ми този баланс, защото наред с разкритията около убийствата, има време да почувстваш топлината на летния ден и удоволствието от ледената бира. А Джон така сладко си пафка през целия роман, че чак и на мен ми се допуши. Мислено пътувах с тях до местата, които посещават, много от които непознати за мен - особено в Странджа, в която за съжаление почти не съм стъпвала (отбелязвам си наум да поправя тази грешка).

Макар че действието се върти около тракийски светилища по нашите земи авторката не е търсила евтина сензация, няма да намерите конспиративни планове за световно господство, нито извънземни :) Историята като наука все пак е нещо точно, не бива да се залита във фантазии и да се изопачават фактите, за да паснат на една или друга теория. За съжаление обаче постоянно се прави. Другия застъпен въпрос в романа е този за иманярството - там нещата на мен ми изглеждат направо безнадеждни. Без да съм компетентна по въпроса ми се струва, че това не е само местен български проблем.  

"Усмивката на Кучето" е роман на световно ниво и го заявявам с цялата отговорност на опита от прочетеното до сега. Има далеч по слаби романи, които се именуват бестселъри, превеждат се на много езици и се лансират като нещо велико. А особенно в областта на по-древната история има и не малко грозни залитания. Този роман за мен е чудесен баланс между древна история и съвременност, със всичките ѝ недостатъци и проблеми. Най-голямата му сила обаче е в героите и чудесния език. Все пак това е художествена литература, не научна публикация. Димана Трънкова се е справила повече от отлично.


Ето и две по-професионално написани ревюта - на Станислава Чуринскиене в Лира и на Светльо Желев в Литературен гид (тук има и откъс от книгата).



   Издание на Колибри

   Традиционно добра корица на Росен Дуков с изглед от Белинташ

   Във Goodreads

вторник, 8 юли 2014 г.

Паринуш Сании "Моята орис"

...

Действието в този роман се развива в Иран, основно през 70-те и 80-те години на миналия век, стигайки до наши дни. Проследява живота на една обикновена иранска жена, като започва от момента, в който тя е девойка на 14-15 години. Преживява първото си влюбване, което завършва катастрофално с женитба за друг мъж, който дори не е виждала. Всички сме чували и знаем какво е принудителното омъжване на млади жени, почти деца. В този роман обаче нещата съвсем не се развиват точно така. Нашата главна героиня остава съвсем сама в първата брачна нощ и първоначално си помислих дали нейния чисто нов съпруг няма да се окаже гей примерно. Истината обаче е съвсем друга, а този герой е не по-малко интересен от нея. Беше ми любопитно да проследя развитието на връзката им.

В романа разбира се има и други истории, тези на роднините и приятелите, а те не са никак малко. Всички тези съдби се случват на фона на реални исторически и политически събития, като централно място заема Ислямската революция. Аз прочетох малко странична информация, в романа няма описание на събитията, те са представени през погледа на героите - съответно за някои от тях те имат голямо значение, а за други почти никакво. Много ми допадна начина по който авторката е описала политиката - един ден си враг, на другия си герой, после пак може да станеш враг, а може и да загубиш живота си. Погледнато дори за един по-кратък период от време, какъвто е човешкия живот, ясно се усеща пълното безсмислие на този безкраен процес и авторката с право си е позволила да иронизира ситуацията.

Напълно логично в романа има и много религия, но тя също е пречупена през погледа на героите, а те варират от пълни атеисти до почти фанатици. Никога не съм крила негативното си отношение към религията като цяло, но в този роман тя не ме дразнеше много, беше ми по-скоро интересно, макар трудно да преглъщам някои положения.

В края на романа ще видим нашата героиня като зряла жена. Всичките тези години, на които и ние ще станем свидетели, се случват най-вече в Техеран, действието почти не напуска границите на града. Съжалявам, че Паринуш Сании изобщо не описва града, през цялото време ми липсваха някакви пространствени опорни точки, а и щеше да ми е интересно да видя и почувствам по-отблизо този красив град.

Романът е написан на персийски и дори и чрез превода се усеща неговата музикалност - на мен поне така ми звучи, подобно на арабския. Паринуш Сании е известна и обичана в страната си писателка, така ми каза една дама, която живее и учи в Техеран и с която поддържам дългогодишно фейсбук приятелство.

"Моята орис" е сравнително лесен за четене роман, въпреки културните различия. Макар че изглежда като дамски роман аз лично не бих го определила като сантиментален или сълзлив. Политиката и религията в романа е доста, но не натоварва, на мен би беше интересно да се докосна до съвременната история на Иран. С една дума - чудесен!




 Превод на Людмила Янева

 Издание на Жанет 45, с много красива корица

 Във Goodreads