вторник, 30 декември 2014 г.

Ан Леки "Правдата на Торен"


"Набелязваш цел, правиш една крачка, после - следващата. Все същото открай време."
...

"Правдата на Торен" е името на космически боен кораб. Той е сложен изкуствен интелект, който управлява кораба и всичките свързани с него единици, включително биологични, и не е единствен, а си общува с други подобни кораби. Действието в романа се развива много напред в бъдещето, повече от 3 хил. години от нашето време. Човечеството се е разселило из Космоса и разбира се се е организирало в някакво общество. Водеща роля в него играе империята на Радч, която е система от светове, управлявана от същество, което може да обитава хиляди тела, на практика безсмъртно. 

Главния герой в романа е Брик, някога част от кораба, но сега затворен в едно единствено тяло със значително изрязани функции. Дали е той или тя не става ясно, половите различия са напълно заличени. Това важи и за всички останали герои - до последно човек може да се чуди мъж или жена е дадения герой, но към края на романа разбрах, че това не е толкова важно. За сметка на половата свобода хората са много зависими от своя произход. Обществото е със силно изразена кастова структура и отделния човек няма кой знае какви варианти да промени това. Има и религия - на къде без нея, явно този тумор ще съпътства човечеството до свършека на света. 

Кораба, част от който е Брик, е унищожен в даден момент и той/тя съставя план за отмъщение, който преследва методично в продължение на много години. Доста първосигнална човешка реакция, но действието в романа е концентрирано около това. Брик ще трябва да се научи да живее като човек, със всички произтичащи от това ограничения. Романът не е  за противопоставянето на човек срещу изкуствен интелект, а се занимава със съзнанието като цяло, без да прави разлика дали е биологично или изкуствено. Според Леки капаните на съзнанието са еднакво валидни, независимо от произхода му и това много ми допадна. 

Много силен роман, много фантастичен и провокиращ, едно от най-добрите заглавия в поредицата на Бард "Избрана световна фантастика". В края на романа има интервю с авторката, която ни обещава повече извънземни във втората част и аз лично нямам търпение да се срещна с тях. Сигурна съм, че и те ще са толкова необиковени, колкото и хората от това далечно бъдеще. 

Още за романа в Книголандия и ShadowDance.



 Превод на Милена Илиева (справила се е чудесно с капаните на езика)

 Издание на Бард (тук може да се прочете интервюто на Леки)

 Във Goodreads

понеделник, 22 декември 2014 г.

Боримир Дончев - Борей "Самира II: Мисията"

...

Както се подразбира от заглавието това е втората част от серията за Самира. Действието в този роман се развива веднага след събитията в едноименната "Самира". Тук тя става майка на сина си Георги и се наслаждава на новата си роля, както и на по-различния живот, който води сега. Само че тази идилия няма как да продължи дълго, защото миналото много скоро я застига. Самира все пак е наемник и трябва да понесе последствията от това.

Ситуацията в която се озовава е патова - тя хем трябва да остане лоялна към османците, хем иска да защити любимия си мъж и детето си, които обаче са българи. След доста рискована маневра тя някак успява да доведе нещата до състояние, в което и вълка да е сит, и агнето - цяло. Само че се разделя с детето и мъжа си и тръгва на път. Този път ще я отведе в Европа, на различни места, много хора ще се възползват от нея, за да постигнат собствените си цели. Както и в първата част, така и тук, има много екшън и хитроумни планове, с тази разлика, че Самира е съвсем сама и няма да кой да разчита, нито на кой да се довери.

В тази част има още повече исторически личности, някои познати, други не толкова. Те са съвсем живи образи, а не просто хронология от учебник по история. Боримир се е постарал да даде доста бележки за тях, така че ще е интересно на по-любопитните. 

Докато Самира е на път, в България се подготвя Чипровското въстание. Разбира се тя ще направи всичко възможно за да помогне на въстаниците, но това няма да е достатъчно. Разгрома на въстанието е предадено с много малко думи, не е описано в някакви подробности, но човек може силно да усети емоцията - майсторски се е справил с тази задача автора.

Колкото до Самира, тя е все така красива, секси и харизматична, но е пораснала и е прекрасна - блести с онази неподправена по-зряла женственост, която не подлежи на описание. И в двата романа има много качествен секс, нещо което не се среща толкова често в литературата, особено в българската. Нямам търпение да разбера как ще се развие нейния образ в една следваща част. 

Самира 2 е по-сериозния роман, надхвърляйки рамките на чистото приключение. Прочетох го с голямо удоволствие като често търсех и допълнителна информация за описваните събития. Атмосферата е толкова завладяваща, че ми беше трудно да се връщам обратно в реалността. Аз лично очаквам тази история да има продължение :)

Още за романа в Книголандия.



 Издание на Изток-Запад

 Във Goodreads

петък, 12 декември 2014 г.

Даниел Суарес "Прилив"


"Щом търсите истината, очакват ви чудеса..."
...


Този роман започва с едно наистина голямо научно откритие. Всички знаем за стандартния модел, който използват физиците, за да опишат взаимодействието на елементарните частици - това са електромагнитните, слабите и силните сили. Гравитационните взаимодействия обаче не са включени в този модел. Засега. Това, което откриват групата учени в началото на романа е начин да "виждат" т.нар. гравитационни вълни. До какво ще доведе това всъщност? Ще можем да разберем структурата на пространство-времето, ще можем евентуално и да я манипулираме.

Но още не вдигнали истинска наздравица за това епохално откритие учените са нападнати от терористична организация, която отрича научния прогрес и се крие зад някакви божии постулати (любимците ти, Докинс). Всичко свършва за миг - учените, сградата, всичко е изравнено със земята за секунди. Но понеже няма как главния герой, Джон Грейди, да загине още в първата глава той все пак се събужда - в един друг свят. 

Предлагат на Грейди да сътрудничи, да доразвие идеите си за антигравитацията като работи с най-големите умове на света. В замяна - неговите разработки да останат скрити от света и да обслужват организацията, която иска да има контрол над всички нови технологии. Това всъщност не звучи чак толкова фантасмагорично - дори и сега технологиите първо преминават през ситото на военните, пък после каквото не става за оръжие остава за ползване от нас, оснаталите. 

Грейди ще измине дълъг път за да докаже, че хората имат право да използват тези технологии. И колкото и да е парадоксално за това ще му помогне един ИИ, един крадец и една биологично подобрена жена.

Романът се чете на един дъх, истински технотрилър, който не се отклонява от каноните на жанра. Аз лично много се забавлявах, без да съм толкова критична кое е достоверно и кое не. "Прилив" не ми въздейства толкова емоционално, колкото "Демон", но това не ми попречи да му се насладя изцяло.

Още за романа в Книголандия и Книжен Петър.




   Превод на Радин Григоров

   Издание на Deja Book

   Във Goodreads

сряда, 10 декември 2014 г.

Диана Петрова "Синестезия"

...

"Синестезия" е втория публикуван роман на Диана Петрова след "Ана" - роман с неповторима главна героиня, в която се влюбих въпреки, или може би точно, заради всичките ѝ отрицателни черти. Двата романа обаче нямат нищо общо. В "Синестезия" главния герой е мъж, при това съвсем млад, начинаещ психиатър, или психолог. Понеже е съвсем в началото на своята кариера той търси начини да започне от някъде. Свързва се със своя позната и успява да си уреди няколко клиента (или пациента). Те са служители в голяма софтуерна компания, като фирмата плаща на желаещите да посещават такива сеанси. В тях могат да се включат и техни близки или роднини, като единственото условие е да обитават един и същ дом. По този начин нашия главен герой, Радо, се сдобива с клиенти - няколко служителя на тази компания и няколко техни познати.

Още в самото начало на тези сеанси Радо кръщава клиентите си с различни имена, за да ги запомни по-добре, а и за негово улеснение. Така тези герои се оказват с имена като Писателката, Домакинята, Програмиста, Бърборкото, Летящия мениджър (този ми беше един от любимите) и т.н. Действието се развива с редуването на техните разкази. В началото ми беше доста забавно, после нещата стават малко по-сериозни.

Диана обаче няма да ни остави да се реем лежерно в историите на своите герои. В романа има много изненадващ обрат и се оказва, че нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. На мен лично много ми допадна това развитие на нещата и бях искрено заинтригувана как ще завърши цялата история. 

Психологията, признавам си, ми е малко далечна като наука. Имам някаква обща култура по въпроса, но като цяло отношението ми към нея клони към неутрално. Това, което ми хареса е, че в романа няма суха и скучна терминология, всичко е представено по много разбираем начин дори и за хора, които не са много запознати с тази материя. Героите в романа са много добре развити, пълнокръвни образи, с които човек може да се идентифицира, или да разпознае в собственото си обкръжение. Те са в широки граници като възраст, различни като начин на живот и общо взето нямат нищо общо помежду си. Разбира се звездата в романа си остава Радо, необикновен, интелигентен, харизматичен и много различен от "масата".

"Синестезия" е написан много по-уверено и аз като читател винаги се радвам на положителната градация. Много, много ми хареса романа и понеже съм убедена, че Диана има какво още да ни каже, затова се надявам да продължава да пише :)

Готови ли сте да се срещнете със себе си? Защото в този роман има голяма вероятност да се случи точно това.

Още за "Синестезия" може да прочетете в Аз чета, както и да гледате трейлъра на книгата в YouTube.



 Издание на Изток-Запад

 Много приятна корица на Деница Трифонова

 Във Goodreads

четвъртък, 4 декември 2014 г.

Саймън Мордън "Степени на свобода"

...
"Науката е мъдра."
...

"Степени на свобода" е последната част от трилогията за Метрозоната. Събитията в този роман се развиват няколко месеца след "Теории за по̀лета", героите са същите, но ще ги видим в малко по-различна светлина. Основната разлика е, че нашия главен герой д-р Самуил Петрович се е разделил с жена си, като постепенно се разбира какво всъщност се е случило между тях.

Основния проблем на Петрович е, че неговото ИИ е затрупано някъде дълбоко под земята, напълно офлайн, а той дори не е сигурен дали е живо. Той ще се опита да го освободи, но много хора старателно му пречат да осъществи намеренията си. Общо взето всички играят една сложна игра, всеки се опитва да натхитри останалите, но както винаги Петрович ще обърка плановете им  с прословутия си непукизъм.

Романът отново е с много динамично действие, развива се в Метрозоната, която е претърпяла известна промяна в политическия си статус. Събитията са концентрирани в няколко дни, а Петрович ще се прицели в целия свят - така и трябва. Като ще е свобода, нека да е в големи мащаби. Краят на романа е доста отворен, не знам дали автора не си оставя вратичка за бъдещи подвизи на главния си герой, но аз лично нямам нищо против да се срещнем отново. 

Тъй като цялата поредица вече е налична на книжния пазар трите книжки могат спокойно да се прочетат една след друга като цял един роман и аз лично може би ще си доставя това удоволствие още веднъж, без да се налага да чакам следващата част. Всъщност сега виждам, че Саймън Мордън е пубикувал още един роман, който е с главен герой Петрович, така че поредицата ще надмине границата на трилогия. 

Да споменавам ли че Петрович не се е отучил от навика си да псува на руски? Да, много добре го прави това :)



 Превод на Васил Велчев

 Великолепна корица, дело отново на Росен Дуков

 Издание на Колибри

 Във Goodreads

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Карън Джой Фаулър "Напълно изгубили себе си"


"Когато в стаята има невидим слон, няма начин от време на време да не се спънеш в хобота."
...

"Само казвам, че има наука и наука. Когато обект на проучването са хората, в повечето случаи не става дума за наука."
...

От къде за започна и аз не знам, може би от средата, както прави Роуз в своята история. А нейната история е колкото обикновена, толкова и необикновенна. Тя ще ни разкаже за своето семейство, нищо необичайно - две сестри, един брат, майка и баща. Когато Роуз е само на пет години се налага нейната сестра да напусне семейството. Това води до непоправими последици - белязва по-нататъшния живот на всички без изключение. По-големия брат също напуска семейството малко след това и никой не го вижда в следващите десетина години. 

Роуз, съвсем по човешки, е скрила някъде дълбоко в себе си детските си спомени. Затова нейния разказ е малко разкъсан и не хронологичен. Спомените, и хубави, и болезнени, ще изплуват постепенно на повърхността. Роуз ще трябва да се справи с тях по един или друг начин. На мен ми липсваше гледната точка на по-голения брат, както и на отделената сестра, но авторката така е решила. Романът в никакъв случай не е някаква мелодрама, едва ли ще ви докара до сълзи, но е ужасно емоционално въздействащ по един доста по-интелигентен начин. За съжаление не мога да издам повече подробности от сюжета, защото ще се получи много груб спойлер.

Някъде в романа майката на Роуз казва, че е искала да даде един необикновен живот на своята дъщеря и тя напълно постига това. Защото Роуз не става човек със висок социален статус, не постига това, което сме свикнали да смятаме за "успех" в живота. Но намира себе си, липсващата си половина, тази, която я прави цяла.

През цялото време докато четях се присещах за Дейвид Брин и неговата Uplift серия. "Напълно изгубили себе си" ми въздейства по подобен начин, без да е нито фантастика, нито да има нещо общо с Брин. Винаги съм смятала, че хората сме доста арогантни същества - приемаме по подразбиране, че ние сме на върха на пирамидата, че ние сме интелигентни, но винаги съдим от нашата си гледна точка. Опитваме се да стигнем звездите, да разгадаем смисъла на живота, но същевременно често не виждаме по-далече от собствения си нос. В този роман Карън Джой Фаулър предлага една по-алтернативна гледна точка към живота. 

Адски много си паднах по този роман, той не просто влиза под кожата, ами директно атакува мозъчните клетки, с които толкова много се гордее хомо сапиенс. А доколко имаме право да се наричаме интелигентен вид? Не мога да отговоря еднозначно на въпроса, знам само, че би трябвало да мислим по-често за това, както и да се опитаме поне веднъж да погледнем на нещата отвъд собствения си хоризонт.

"Напълно изгубили себе си" беше истинско преживяване за мен поне в пет измерения :)




Превод на Паулина Мичева

Издание на Софтпрес

Във Goodreads

понеделник, 3 ноември 2014 г.

Матю Удринг Стоувър "Острието на Тишал"

"За човек всъщност само две неща имат значение; какво иска и какво е готов да направи, за да го получи. Всичко останало, за което се преструваме, че е важно - дали си здрав, добре изглеждащ, умен, глупав, почтен, каквото и да е, - са просто подробности."
...

"Мракът е нож, който изрязва кората на твоите представи за себе си. Сенките на твоите претенции, багрите на твоите илюзии, пластовете на измамите, с които гланцираш живота си в цветовете, които украсяват твоят свят - всичко това няма никакво значение в мрака. Никой не може да ги види, дори самия ти.
Мракът скрива всичко освен истинската ти същност."
...

"Невинаги е лесно да се направи разлика между екзистенциализма и лошото настроение."
...

"Острието на Тишал" е втората книга от поредицата на Матю Стоувър за Отвъдие.  Действието в романа се развива около 6-7 години след събитията в "Героите умират", но започва с връщане назад - ще видим главния герой Хари в колежанска възраст. В самото начало си помислих, че тази втора част ще е нещо като предистория, но не - след бързата ретроспекция се озоваваме в правилното време. Тук ще видим Хари в малко странна светлина - има си постоянна работа като управител на Студията, висок социален статус в строгата кастова система на Земята. Заради раните, получени в последната битка в Отвъдие, почти не може да ходи и прекарва повечето си време в инвалидна количка. Нещата между него и жена му не вървят добре, но живеят заедно и се грижат за нейната малка дъщеря. Звучи някак много познато...

Събуди се, Хари (и последвай белия заек).

Междувременно определени кръгове на Земята искат да сложат ръка на Отвъдие и неговите природни ресурси. Да се зачуди човек, че толкова време се удържаха. За целта им трябва причина, повод, за да нахлуят законно там и, разбира се, си я създават. Пускат смъртоносен вирус в Отвъдие и провокират малка война - ей така, небрежно. В резултат Хари, жена му и дъщеря му отново се оказват въвлечени в събития, режисирани, дирижирани и побутвани от някой друг.

Хари, съответно Каин в Отвъдие, не ми стоеше толкова като централен герой тук. Авторът е наблегнал много на останалите герои, като действието се развива през техните очи. В "Героите умират" имаше повече екшън; в "Острието на Тишал" героите са изморени, те се обръщат повече навътре към себе си, пренареждайки целите си, а някои изцяло преразглеждат ценностите си. Всички злодеи са много силни личности, човек трудно ги възприема като отрицателни герои. Аз лично повече им се възхищавах, отколкото възмущавах. Каин отнесе много бой в предната част, но тук тази чест се пада на останалите - някои от тях умират повече от веднъж.

В "Острието на Тишал" Стоувър ще ни даде повече информация за Земята - какво се е случило с нея и защо се е стигнало до това кастово общество, което, погледнато малко по-фолософски, си е направо като нашето. 

Много силна втора част от поредицата, малко по-мъдра по мое лично усещане, с чудесно доразвити герои, които са пò малко и злодеи, и добри. А това ги прави много истински.

Макар да не харесвам много фентъзи жанра този роман наистина ми влезе под кожата, може би защото не е съвсем чисто фентъзи. Не е и фантастиката, но Стоувър така ги е съчетал, че се е получило нещо наистина добро. Аз лично се надявам да видим и следващата част на български :)



Превод на Васил Велчев

Художник на корицата Росен Дуков

Издание на Колибри

Във Goodreads



понеделник, 6 октомври 2014 г.

Джеф Вандърмиър "Агенцията"

...

"Агенцията" е втората част от трилогията за Съдърн Рийч и е много различна от първата "Анихилация". Действието се развива изцяло в нашата скучна реалност и дори има централен, и почти единствен, главен герой. Той ще се опита да разнищи какво се е случило с четирите жени, които заминаха за Зона X - три от тях се завръщат, четвъртата остава съзнателно там. Втората част започва с тяхното завръщане.

Освен че Вандърмиър принципно не се затрупва с герои, тук е опростил нещата още повече - от тримата оцелели ние ще се срещнем само с единия, биолога. Действието не напуска пределите на Централата, а главния герой е прясно назначен за неин шеф и е известен с прозвището Контрол. Той обаче не успява да наложи никакъв контрол - неизвестните са твърде много, а екипа му не изгаря от желание да сътрудничи.

За съжаление от тази перспектива не се разбира кой знае колко още за Зоната, а и в тази част ние ще стоим твърдо извън нейната невидима граница. Може би затова първата част ми хареса много повече. Това което обаче признавам на Вандърмиър е маниашката сурова, тежка и мрачна атмосфера, която създава и в двете части. Той не разчита много на действие, "Агенцията" е дори още по-лишена от него в сравнение с първата част. От друга страна е доста по-лесна за четене.

Аз лично се надявах на повече отговори, но явно това ще се случи в последната книга, макар че съм готова да се обзаложа, че готови отговори няма да има. В този ред на мисли очаквам силен финал на историята, която предполагам ще протече отново в самата Зона X, още повече че доста хора ще се окажат там в крайна сметка.

Последната част вече е публикувана на английски (Acceptance), а българското издание ще се появи през ноември. Четох първата част на английски, втората - на български, разлика не усетих, така че нямам забележки за превода.

На мен лично такъв тип фантастика много ми допада, малко по-психария, много ми напомня на "Соларис", не като действие или история, а като усещане. 




 Превод на Ирина Манушева

 Издание на Екслибрис

четвъртък, 4 септември 2014 г.

Милен Русков "Възвишение"


" Сичкото е сбъркано в тая България - и мостовете, и реките, и полята, и сичко! Зафанали къща- построили курник! После сложили там коня!"
...

"...целий свят ся лесно придобива. Но едно желание трудно ся измисля. Едно-единственно желание ти никога докрай не мож' измисли."
...

"Възвишение" ни пренася в епохата на Българското възраждане, но не е типичната историческа книга. Действието в романа се развива в рамките на няколко месеца - от пролетта, до началото на есента. На фона на пет века османско робство, това е само една прашинка време. В романа няма епохални исторически събития, всичко е пречупено през погледа на един герой, Гичо, който участва в т.нар. освободително движение. Заедно с един по-млад негов спътник, Асенчо, обикалят различни градове и села в страната, изпълнявайки някакви революционни дела. Те са съвсем обикновени хора, не са герои, нито имат претенции за това.

Революционното движение никак не е представено като нещо възвишено, напротив - вижда се колко неорганизирани са действията, колко трудно масата възприема идеята да е свободна. На моменти си мислех, че е цяло чудо, че все пак сме се освободили. В интерес на истината нещата не са се променили кой знае колко дори и днес, откривах толкова общи черти с нашето съвремие и това доста ме натъжаваше.

"Възвишение" от друга страна е един невероятно забавен роман - потока на мисълта на главния герой ще успее да усмихне всеки. Той разсъждава за живота, Вселената и всичко останало, стига до съвсем нормални екзистенциални въпроси, като например струва ли си всичко това. Главния герой разказва толкова увлекателно, че трудно се откъсвах от страниците, още повече че романа не е разделен на глави, нито има някакви други паузи - от началото до края всичко е на едно и аз определено имах проблем със спирането.

Най-голямото достойнство на романа за мен е езика на който е написан. Автора се е придържал към изказа на възрожденската литература, разбира се адаптиран към съвременния читател, за да бъде разбираем. Истинско езиково пиршество. Първите страници малко ме затрудниха, но бързо влязох в ритъма на този език, а след средата на романа вече четях с нормалното си темпо. Смях се на глас на някои моменти, няма никога да забравя "вътрешните" гащи на Асен, обяснението за пълния член в нашия език, израза "Видели са, ибали са" и още подобни. Срещах и думи, които не знаех, но тяхното значение се подразбираше от контекста, така че дори не се наложи да ги търся.

Тук е момента да кажа колко е хубав този роман и как всеки трябва да го прочете. Но няма да го направя. Само ще кажа, че четенето му си отговаря на заглавието - човек наистина се чувства някак възвисен след това.

Романът е адаптиран и за театралната сцена, все още не съм гледала спектакъла, но се надявам този сезон да успея.



Издание на Жанет 45

Във Goodreads








понеделник, 25 август 2014 г.

Даниел Суарес "Демон"

Не се ли променяш, значи вече си с единия крак в гроба."
...

Още великия Шекспир беше казал, че живота е сцена, а ние сме само актьори (при това не много добри). Странни асоциации ми навя "Демон", но няколко века след Шекспир нищо не се е променило. В "Демон" сцената е една компютърна игра, реалността е и виртуална, но актьорите са същите - ние.

Романът започва тривиално, с две убийства, разследващ детектив, ФБР и пр. Само че нещата много бързо поемат в изненадваща посока - убийствата са извършени чрез няколко команди, направени в Интернет. Само няколко дни преди това от този свят си е отишъл Матю Собол, изключително интелигентен мъж, направил истинско състояние от онлайн игри. Той обаче хич не е на мнение, че живота му свършва със физическата му смърт и има план, който се задейства веднага след смъртта му. Да завладее света? Не. Той иска да му покаже нещо - че ябълката е червена и изглежда здрава отвън, но всъщност е червива и тотално скапана отвътре. Собол пуска на свобода в нета своя Демон - съвкупност от различни програми, които реагират по определен начин на събития от реалния живот. По този начин виртуалната реалност се намесва много бързо и безкомпромисно в реалния живот, а екип от специалисти ще се опита да го спре.

"Демон" обаче изобщо не е типичния роман за битката между хората и изкуствения интелект. В този роман е доста трудно да определиш кои са лошите и кои добрите. Особено се затрудних с добрите. Крайната цел на Демон-а е нов световен ред. Никой не управлява тази промяна, тя е предварително планирана, написана под формата на код, който следва своята логика и се изпълнява безпристрастно. Края на романа много ми хареса, финал, в който твърдо заставам на страната на "лошите".

Романът ще допадне на хората, които обичат да играят онлайн ролеви игри, както и на тези, които имат базови познания как фунционират мрежите. Целта на автора в никакъв случай не е да ни смае с технологични чудеса, напротив - всичко е много реално. Останах много приятно изненадана от превода на романа - много от т.нар. компютърни термини са оставени на английски, което реално ги прави по-разбираеми и текста като цяло звучи много добре на български. Не познавам преводача, но има моите адмирации за това си решение. Аз нямам никакъв друг избор, освен да продължа с втората част, Freedom™, която не знам дали ще бъде издадена на български.

Животът ни е скрипт, който се изпълнява до безкрайност, а ние нямаме администраторски права...

Още за романа в Книголандия



Превод на Тодор Стоянов

Издание на Кронос

Във Goodreads

събота, 26 юли 2014 г.

Радостина Ангелова "Обратната страна"

"Само очите на бъдещето имат способността да видят миналото ясно"
...

"Има мълчания, които казват повече от всички звуци на света. Езикът на мълчанието е безкомпромисен - той никога не може да спре думите си, нито да бъде изтръгнат."
...

"Въображението е способността да изградиш действителност, която не се базира на действителността."
...

"Обратната страна" е третия роман на Радостина Ангелова и понеже нямах предварителна информация за неговото издаване, не ми остана друго, освен да бъда приятно изненадана. Когато писах за "Имаго" споделих, че е по-добър от "Виенски апартамент", а сега смело мога да кажа, че "Обратната страна" е още по-добър от предните два. Това до голяма степен е чисто субективно мнение, трите романа са доста различни и затова нямам намерение да ги сравнявам.

Действието в "Обратната страна" се развива за 10-ина дни време, макар осезаемо да се усеща миналото на героите. Те са трима - Юлиана, нейния съпруг Стефан и Ник, бивш състудент на Юлиана, който живее извън България. Във времето на действие в романа Юлиана участва в един конкурс за поезия, който е с наистина интересен регламент - всеки ден тя и останалите участници получават имейл с три ключови думи и имат около час време, за да съставят стихотворение. Изпращат го и анонимно жури определя кои продължават напред. Тези, които продължават, получават нов имейл, съставят ново стихотворение и така, докато останат само трима победители. Стихотворенията, които Юлиана пише не присъстват в романа, но за сметка на това ние ще прочетем историите, които тези стихотворения разказват. Те приличат малко на приказки и са вплетени ненатрапчиво в сюжета. Не разбирам много от поезия, макар понякога да чета, но тук я почувствах по уникален за мен начин.

Юлиана се притеснява и същевременно се вълнува от този конкурс, но наред с него подържа и редовен чат с Ник. Двамата не са се чували от много години и си пишат доста. Юлиана изпитва някаква тръпка към Ник, може би е влюбена, макар че не точно в него, а в идеята да си влюбен. Защото когато си влюбен си вдъхновен, а ежедневието изглежда в пъти по-цветно. Тя се дразни когато той не се появява онлайн, но той е малко егоцентричен и не се замисля. Донякъде го разбирам. Това, което не ми хареса е, че си позволява да я занимава със своите креватни изпълнения, което показва липсата на всякакъв стил в един мъж. Жалко за интелекта му, но това не мога да му простя. Това важи и за жените разбира се, да споделяш любовни и/или сексуални преживявания с някой, който усещаш, че не те възприема точно като приятел е грозно. Да, обратната страна...често не мислим за нея, нали?

По-интересен от двамата мъже е Стефан, който за съжаление присъства в романа със своето отсъствие. Той е пилот и работата му налага да пътува повече. Освен няколкото телефонни разговори с Юлиана той не се появява за по-дълго. За мен обаче той е по-вълнуващия мъж в романа и много съжалявам, че авторката не ни е показала неговата гледна точка - тя само се усеща, доста индиректно. А може би това е направено нарочно, защото се хващах, че доста мисля за Стефан дори и след последната страница, а Ник го забравих моментално :)

"Обратната страна" е роман за любовта на двама души, които временно са се загубили някъде по общия им път, но които ще положат усилия да се намерят. Красива история, която не е грам сантиментална, но много истинска. И аз вярвам в нейното бъдеще. Това е и роман за приятелството, едно от най-крехките и чупливи неща на този свят. Всичкото това нещо е поднесено с уникалния стил на писане на Радостина, която е истински магьосник на думите и аз безкрайно я уважавам и харесвам за това.

"Обратната страна" ме докосна много, много лично, затова ще спестя някои от разсъжденията си. Важното е, че се появи в точния момент, затова твърдението, че книгите сами намират своите читатели, е доста вярно. Прочетете го, почуствайте го и дано ви хареса, колкото и на мен :)

Още мнения за романа - на Мила в Аз чета и на Темз в На по книга, две  



 Издание на Жанет 45

 Във Goodreads



събота, 19 юли 2014 г.

Димана Трънкова "Усмивката на Кучето"

...

"Усмивката на Кучето" е археологически трилър, или поне така пише на корицата му. И да, наистина е такъв, макар че в никакъв случай не е клише. Действието в романа се развива за едно лято време и свършва с първите студени дни. Всичко се случва в нашата страна, в наши дни - просто няма как да се обърка, в предвид, че всички живеем в тази ситуация. 

Както подобава на един истински трилър той започва с убийство, на известен професор по история. То веднага се възприема като ритуално, защото жертвата е умъртвена по специфичен начин, на място, което се смята за свещено. В случая това е Белинташ - скалните образувания в Родопите, за които се счита, че са тракийско светилище. Тук ще отворя една скоба и ще поясня, че не съм посещавала това място и не знаех нищо за него, имам само някаква мъглява обща култура. Улових се, че не знам кой знае колко за траките и правя честата грешка да ги бъркам с по-късните християнски вярвания. Романът ме провокира да направя дузина търсения в Гугъл, а това е нещо, което уважавам. От друга страна всичката тази история е поднесена на много достъпно ниво, така че дори и лаици в историята като мен не се затрудниха с прочита на романа.

Междувременно убийствата стават повече, но ние няма да попаднем в центъра на официалното разследване. Вместо това ще проследим нишката на едно по-алтернативно разследване в лицето на Джон. Той е американец, женен на българка, журналист на свободна практика, който се оплита все по-дълбоко в историята, докато си пише материала. Той и неговата съпруга Емилия са пристигнали в България след дългогодишно отсъствие - Емилия за да се види с роднините, а роднините да се запознаят с нейния Джон. Героите в романа са толкова истински, че ще ги припознаете в своите приятели. 

Емилия така и не успява да се почувства у дома, върнала се е с огромно желание тук, но тези месеци ѝ носят повече страдание, отколкото радост. Мисля, че много имигранти биха я разбрали. Джон като мъж е по-практичен и рационален, той решава да запълни времето си с работа. Друг е въпроса, че тя така го увлича, че пренебрегва всичко останало. Аз лично го разбирам, когато си отдаден на нещо и го правиш със страст, до голяма степен се изключваш от действителността и дребните битовизми. И тук на сцената се появява Мая, тя живее и работи в България и помага на Джон в разследването му. Мая е по-неуловимия образ, но и по-интересния за мен. За съжаление точно тя се оказва в ситуация без изход.

Подобаващо за трилър действието е стегнато и бързо, но не чак толкова, че да не можеш да си поемеш дъх. Допадна ми този баланс, защото наред с разкритията около убийствата, има време да почувстваш топлината на летния ден и удоволствието от ледената бира. А Джон така сладко си пафка през целия роман, че чак и на мен ми се допуши. Мислено пътувах с тях до местата, които посещават, много от които непознати за мен - особено в Странджа, в която за съжаление почти не съм стъпвала (отбелязвам си наум да поправя тази грешка).

Макар че действието се върти около тракийски светилища по нашите земи авторката не е търсила евтина сензация, няма да намерите конспиративни планове за световно господство, нито извънземни :) Историята като наука все пак е нещо точно, не бива да се залита във фантазии и да се изопачават фактите, за да паснат на една или друга теория. За съжаление обаче постоянно се прави. Другия застъпен въпрос в романа е този за иманярството - там нещата на мен ми изглеждат направо безнадеждни. Без да съм компетентна по въпроса ми се струва, че това не е само местен български проблем.  

"Усмивката на Кучето" е роман на световно ниво и го заявявам с цялата отговорност на опита от прочетеното до сега. Има далеч по слаби романи, които се именуват бестселъри, превеждат се на много езици и се лансират като нещо велико. А особенно в областта на по-древната история има и не малко грозни залитания. Този роман за мен е чудесен баланс между древна история и съвременност, със всичките ѝ недостатъци и проблеми. Най-голямата му сила обаче е в героите и чудесния език. Все пак това е художествена литература, не научна публикация. Димана Трънкова се е справила повече от отлично.


Ето и две по-професионално написани ревюта - на Станислава Чуринскиене в Лира и на Светльо Желев в Литературен гид (тук има и откъс от книгата).



   Издание на Колибри

   Традиционно добра корица на Росен Дуков с изглед от Белинташ

   Във Goodreads

вторник, 8 юли 2014 г.

Паринуш Сании "Моята орис"

...

Действието в този роман се развива в Иран, основно през 70-те и 80-те години на миналия век, стигайки до наши дни. Проследява живота на една обикновена иранска жена, като започва от момента, в който тя е девойка на 14-15 години. Преживява първото си влюбване, което завършва катастрофално с женитба за друг мъж, който дори не е виждала. Всички сме чували и знаем какво е принудителното омъжване на млади жени, почти деца. В този роман обаче нещата съвсем не се развиват точно така. Нашата главна героиня остава съвсем сама в първата брачна нощ и първоначално си помислих дали нейния чисто нов съпруг няма да се окаже гей примерно. Истината обаче е съвсем друга, а този герой е не по-малко интересен от нея. Беше ми любопитно да проследя развитието на връзката им.

В романа разбира се има и други истории, тези на роднините и приятелите, а те не са никак малко. Всички тези съдби се случват на фона на реални исторически и политически събития, като централно място заема Ислямската революция. Аз прочетох малко странична информация, в романа няма описание на събитията, те са представени през погледа на героите - съответно за някои от тях те имат голямо значение, а за други почти никакво. Много ми допадна начина по който авторката е описала политиката - един ден си враг, на другия си герой, после пак може да станеш враг, а може и да загубиш живота си. Погледнато дори за един по-кратък период от време, какъвто е човешкия живот, ясно се усеща пълното безсмислие на този безкраен процес и авторката с право си е позволила да иронизира ситуацията.

Напълно логично в романа има и много религия, но тя също е пречупена през погледа на героите, а те варират от пълни атеисти до почти фанатици. Никога не съм крила негативното си отношение към религията като цяло, но в този роман тя не ме дразнеше много, беше ми по-скоро интересно, макар трудно да преглъщам някои положения.

В края на романа ще видим нашата героиня като зряла жена. Всичките тези години, на които и ние ще станем свидетели, се случват най-вече в Техеран, действието почти не напуска границите на града. Съжалявам, че Паринуш Сании изобщо не описва града, през цялото време ми липсваха някакви пространствени опорни точки, а и щеше да ми е интересно да видя и почувствам по-отблизо този красив град.

Романът е написан на персийски и дори и чрез превода се усеща неговата музикалност - на мен поне така ми звучи, подобно на арабския. Паринуш Сании е известна и обичана в страната си писателка, така ми каза една дама, която живее и учи в Техеран и с която поддържам дългогодишно фейсбук приятелство.

"Моята орис" е сравнително лесен за четене роман, въпреки културните различия. Макар че изглежда като дамски роман аз лично не бих го определила като сантиментален или сълзлив. Политиката и религията в романа е доста, но не натоварва, на мен би беше интересно да се докосна до съвременната история на Иран. С една дума - чудесен!




 Превод на Людмила Янева

 Издание на Жанет 45, с много красива корица

 Във Goodreads

четвъртък, 19 юни 2014 г.

Робърт Сойър "Поглед в бъдещето"

...

Нямам честта да познавам Робърт Сойър, купих тази книга съвсем спонтанно, четеше ми се нещо по-леко, трълър някакъв, ако може и да е леко фантастичен. Робърт Сойър е канадски автор, носител на наградите Хюго и Небюла, мой човек отвсякъде, който съм пропуснала. Издаван е преди, през 90-те, "Поглед в бъдещето" е четвъртия му роман на български език.

Действието в романа се развива в наши дни, в централата на ЦЕРН в Швейцария. Група учени подготвят колайдера за да извършат поредния опит, с който се надяват да открият Хигс бозона. Само че точно когато стартират опита всеки един човек на планетата се пренася около 20 години напред в бъдещето, виждайки себе си за малко повече от минута. Докато съзнанието на хората е в бъдещето, се случват много катастрофи и всякакви други инциденти. Всъщност, не е ясно дали този опит е предизвикал явлението.

И все пак, остава въпроса искаш или не да се видиш 20-ина години напред в бъдещето? За много от героите в романа това се оказва не много добра идея - те виждат че бракът им се е разпаднал, че не са успели да се реализират професионално или дори че са станали жертва на убийство. Като изключим чисто човешките драми, Сойър успява да ни покаже какъв ще е света през 2030, макар и зърнат за минутка.

За мен приятната изненада в романа беше, че действието все пак стига до тази въпросна година, а човечеството решава да повтори опита с преноса на съзнание в бъдещето. Тук автора доста романтично е представил нещата, представете си хората по целия свят да вземат общо решение - просто няма начин това да се случи дори и през 2030 година. Резултата от този опит е логичен, а ние пък ще надникнем много по-напред в бъдещето. 

В края на романа, чрез един от своите герои, автора отново се връща на въпроса колко точно са тези 20 години - едно нищо на фона на космическите процеси и твърде много за един човешки живот. Малко или много романа те оставя с усещането за загуба, всичкото това време, което пилеем сякаш имаме твърде много. 

"Поглед в бъдещето" наистина ми хареса, издържан добре технически, показва опростен и разбираем поглед към съвременното състояния на науката, предлага възможен и реален  сценарий за бъдещето ни развитие като вид. Има си някои недоизгладени ръбове в частта с героите, някои техни реакции са доста изкуствени, но като цяло чудесен роман.

Има и сериал, базиран на книгата, който не съм гледала -FlashForward.

Още за романа в TANSTAAFL



 Превод на Васил Велчев




 Издание на Весела Люцканова

 Във Goodreads

сряда, 28 май 2014 г.

Октавия Е. Бътлър "Ритуали на съзряването"

...

Ето че дойде време и на втората част от трилогията "Ксеногенезис" на Октавия Бътлър. Като средна книга "Ритуали на съзряването" има задачата да доразвие действието от "Зора" и да ни подготви за финалната права. И ако в предната част ставаше въпрос основно за Лилит Аяпо и нейния избор да се довери на извънземните, то тази втора част се занимава с нейния син, Акин, който е само едно от децата ѝ, но е по-специален, защото е от мъжки пол.

Акин се ражда като човешко дете, прилича съвсем на истинско бебе, единствената разлика е, че е много по-интелигентен - умственото му развитие далеч изпреварва физическото. Повествованието в романа се води от него и макар че е само на няколко месеца няма да се занимаваме с бебешки истории. Октавия Бътлър ще ни разкаже малко повече за начина по който е заченат той и подобните на него деца - те имат по двама човешки и двама извънземни родители. Сложната схема по която това се случва ми стана по-ясна в тази част. 

На обратната страна на медала стоят хората, които не искат да имат нищо общо с извънземните. Те живеят дълго, но не могат да имат деца. Проблема при тях е много сериозен, защото броя им намалява, а не могат да открият решение за някакъв прираст. Все пак верни на човешката си природа не пропускат и да се убиват, нищо че застрашително намаляват. 

Естествено Акин ще се намеси в делата и на двете групи. В романа той бързо достига своята 20-годишнина, когато му предстои метаморфоза. Никой не знае предварително в какво ще се превърне той. В крайна сметка не остава човек, но успява да състави план за това как да започнат да се раждат човешки деца. Дали неговото решение на проблема ще сработи най-вероятно ще научим в последната, трета част.

Дали защото вече ги познавам, но успях да разбера по-добре извънземните. Междувидовата любов, която може би малко шокира в първата част, тук вече стои съвсем на място. Ами дано не сте гнусливи :)

Очаквам с нетърпение финала на историята!



 Превод на Владимир Полеганов (супер!)

 Отново фантастично красива корица от Росен Дуков

 Издание на Колибри

 Във Goodreads

 

сряда, 21 май 2014 г.

Йоасар Кубер "Експериментът МК Борн"

...

Спомняте ли си как Робърт Гилбрейт се оказа Джоан Роулинг? В случая с Йоасар Кубер ситуацията е почти същата, само че зад този мъжки псевдоним стои български автор, също жена. За съжаление не знам точно коя, но може би ще разбера някой ден.

"Експериментът МК Борн" е една чудесна шпионска история, случваща се в наши дни, в Европа, Америка и Близкия изток. Действието започва в Берн, Швейцария, с терористичен акт. Има доста жертви, но един от терористите остава жив. И тук не започва обичайното при такава ситуация разследване. То може би си има, но ние няма да се занимаваме с него. Вместо това ще видим предисторията през погледа на различните участници. А те са много и често нямат нищо общо помежду си.

Съвсем очаквано за такъв тип роман действието се движи бързо. Оцелелия терорист ще се озове в софийска болница, въпреки че няма нищо общо със страната ни. Един българин ще се опита да се срещне със сина си, който никога не е виждал, само за да го изгуби окончателно. Ще се срещнем и с тъмната сянка на нацизма чрез един лекар и учен. Едно палестинско момиче ще се опита да открие себе си.

Не смятам да разкривам повече от сюжета, само ще добавя, че е достатъчно заплетен и не те оставя да се разсейваш. Подробностите са пипнати и то много, личи се че са правени проучвания. От друга страна моментите, в които действието ни връща назад във времето, са по-бавни като ритъм, много по-разказвателни и допълват чудесно историята. Няма конспиративни истории в този роман. Дали ще направите връзка с филмите от поредицата за Борн е по-скоро въпрос на лично усещане - за мен нямат много общо.

Това е дебютен роман, който е страшно добър според мен. Защо автора пише под псевдоним не ми е известно, но силно се надявам да продължи да го прави :)




 Издание на Труд

 Във Goodreads

 Сайта на автора: http://yoasar-kuber.com/


петък, 16 май 2014 г.

Робърт У. Чеймбърс "Кралят в жълто"

...

Да си призная не знаех кой е Робърт У. Чеймбърс и не съм много запозната с хорър литературата като цяло. Винаги съм смятала, че законодателя на този жанр е Лъвкрафт, но той всъщност идва на сцената след Робърт Чеймбърс. Между двамата има доста прилики и който е чел Лъфкрафт ще се ориентира бързо в обстановката.

"Кралят в жълто" е сборник с разкази, в които по един или друг начин се появява въпросния крал, но няма разказ, озаглавен точно така. Първият разказ е "Реставраторът на репутации" и поне за мен е най-хубавия. Действието се развива в Ню Йорк, около 1920 г., а г-н Уайлд е реставратор на репутации - работа като работа. Самия град е почти като познатия ни, но с малко разлики. В него например има Смъртна камера, на обществено място, където всеки човек съвсем цивилизовано може да сложи край на живота си. Да, небрежно.

"Кралят в жълто" е пиеса, която докарва до лудост всеки, дръзнал да я прочете. Няма да разберем много подробности за нея, нито за самия крал. Автора е оставил широко поле за въображението на читателите си и аз лично много харесвам този подход. Създава специфична атмосфера, нагнетява обстановката бавно, но сигурно - накрая тази гнет може да се гребе с лъжица. Не е натуралистичен Чеймбърс, крайници, кръв и органи няма да хвърчат в тези разкази (само малко). За сметка на това смело наднича в тъмните човешки потайности, което в пълна сила важи и за Лъвкрафт. Смесва ужас и фантастика по един абсолютно небрежен начин и е удоволствие да се чете.

Във втората част на книгата разказите са съвсем различни, не само като тематика, но и като жанр. Не по малко странни са обаче, някои от тях доста ме объркаха. Като цяло на мен повече ми допаднаха първите истории. Ще завърша с любим цитат, който показва добре стила на автора и обстановката:

"Беше изминало известно време на монотонно напрежение, преди да осъзная, че двамата обсъждаме "Кралят в жълто". Какъв грях е написването на подобни думи – думи, които са ясни като кристал, напевни като бълбукането на извор; слова, носещи блясъка и сиянието на отровните диаманти на Медичите! Какво отчаяние и безнадеждно обричане изпитва онази душа, която умее да удивлява и сковава человеците с подобни думи; думи, разбирани и от невежи, и от начетени, по-ценни от скъпоценности, по-успокояващи от музика, по-страховити от смърт!"

Подходих към този сборник като към класика, с нужния респект, и получих подобаваща доза удоволствие от прочетеното.

Още за книгата в Аз чета.

Сериалът, който е направен по "Кралят в жълто", True Detective, също много ми хареса, но няма кой знае каква прилика с книгата - за сериала е взета само част от основната идея и е претворена в по-различна история, която също е добра. С две ръце препоръчвам и книгата, и сериала :)



  Превод на Радин Григоров

  Издание на Deja Book

  Във Goodreads