неделя, 10 февруари 2013 г.

Паскал Мерсие "Нощен влак за Лисабон"

"Човек трябва да има късмет със самия себе си, за да стане уверен."
...
"Измамно е да се вярва, че решаващите моменти в живота, в които обичайната посока се обръща завинаги, са силни и крещащо драматични, подкопани от бурни вътрешни кипежи. Това е безвкусна приказка, насаждана в света от алкохолизирани журналисти, от обожаващи светлините от фоторепортерските светкавици кинаджии и писатели, в главите на които всичко прилича на булеварден вестник. В действителност драматичното е определящо живота преживяване, което в същността си често пъти е невероятно тихо. Толкова малко общо има с гръмкостта, с острия пламък и вулканичното изригване, че в мига на преживяването то нерядко остава незабелязано. Когато разгръща революционното си действие и се грижи за това животът да бъде окъпан в напълно нова всетлина и да добие напълно нова мелодия, то го прави безшумно и в тази прелестна безшумност се таи особената му аристократичност."
...
"Че думите имаха силата да предизвикват неща, че караха някого да действа или го възпираха, че можеха да накарат човек да се смее или да плаче; още като дете бе смятал това за загадка и тя не спря да го впечатлява. Как го постигат думите? Нима не беше като магия? А в този миг мистерията сякаш бе още по-голяма от всякога, понеже това бяха думи, за които до вчера сутринта даже не подозираше."
...
"Понякога човек се страхува от нещо, понеже го е страх от друго нещо."
...
"Имаше хора, които четяха, и други, които не четяха. Дали човек чете или не чете- това веднага се забелязва. Между хората няма по-голяма разлика от тази. Хората се учудваха, когато той твърдеше това, някои поклащаха глава: чак пък такава налудничавост. Но това беше така. Грегориус го знаеше. Знаеше го."
...
"Не е ли истина, че не хората се срещат, а сенките, които хвърлят техните представи?"
...
"Когато времето на един живот стане много оскъдно, вече не важат никакви правила. И тогава изглежда, че човек е превъртял и напълно готов за лудницата. Ама принципно е точно обратното: там им е мястото на онези, които не искат да повярват, че времето изтича и малко оставя. Онези, които продължават да се държат така, сякаш нищо не е станало."
...
"Прадо беше взел на сериозно, че Господ е личност, която можеше да мисли, желае и чувства.  И тогава, както при всеки друг човек, се беше вслушал в онова, което казваше, и беше отсякъл: с подобен, безмерно високомерен характер не искам да имам нищо общо."
...
"Грегориус никога в живота си не беше скучал. Да не знае човек какво да прави с времето на живота си: надали имаше нещо, което Грегориус да смяташе за по- непонятно. Дори сега не скучаеше. Онова, което изпитваше в смълчаната, прекалено просторна къща, беше нещо различно: времето беше спряло, или не, не беше спряло, ала не го теглеше със себе си, не му носеше никакво бъдеще, течеше безучастно покрай него, без да го докосва."
...
"Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо. Най-хубавото е поезията. Ако съществуваше поетично мислене и мисловна поезия - това би било Раят."
...
"Обичам тунелите. Те са символ на надеждата: все някога ще се покаже светлината. Освен ако не е нощ." 
...
"От поезията човек не се превъзнася. Чете я. Чеше я с езика. Живее е нея. Чувства как го вълнува, как го променя. Как прави така, че собственият живот да добие форма, окраска, мелодия. Човек не говори за това, камо ли да я превръща в пушечно месо на академичната си кариера"
...
"Но защо е толкова трудно да погледнеш открито? Ние сме лениви същества, нуждаещи се от близък човек. Любопитството като рядък лукс на обичайна почва. Би било цяло изкуство да можеш да стоиш здраво и да си играеш с откритото. Трябва да си Моцарт. Моцарт на откритото бъдеще."


Реймунд Грегориус е преподавател по древни езици в училище в Берн. Той наближава своята 60 годишнина, животът му е монотонен, улегнал дори малко скучен (но само според общоприетото мнение). Грегориус е истински ценител на думите, на езика и на книгите и затова е и много добър в професията си. В процеса на повествованието има доста предпрадки към минали събития, които ненатрапчиво ни разкриват живота му досега.

Случайна среща с жена, която произнася една единствена дума на португалски отключват скрити и за самия него копнежи. Това не е любовна среща; дори не научаваме името на жената. Мислейки за тази жена той попада на една книга на потругалски и изведнъж решава да замине за Лисабон и да се срещне с автора ѝ. Докато трае пътуването той започва постепенно да я превежда и така се получава книга- в- книгата ефект. Горните цитати са и от 2-те книги, като тези, които са италик са на Амадеу де Прадо, нашия изгубен за света писател.

Неговото търсене ще го отведе в различни краища на Лисабон, в стари и пълни с история и книги къщи, ще срещне различни хора, за да разкрие малко по малко кой е бил човекът, написал книгата, която променя всичко.

Много чувствена, интелигентна и висококачествена литература. Книга, която не се чете за да стигнеш до края, а ти се иска да не свършва.



Превод на Гергана Фъркова

Изданието на Алтера е страшно красиво и човек освен удоволствието от прочетеното получава и чиста физическа наслада да държи в ръцете си тази книга с гладки бели страници :)

Във Googreads

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар