четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Карън Джой Фаулър "Напълно изгубили себе си"


"Когато в стаята има невидим слон, няма начин от време на време да не се спънеш в хобота."
...

"Само казвам, че има наука и наука. Когато обект на проучването са хората, в повечето случаи не става дума за наука."
...

От къде за започна и аз не знам, може би от средата, както прави Роуз в своята история. А нейната история е колкото обикновена, толкова и необикновенна. Тя ще ни разкаже за своето семейство, нищо необичайно - две сестри, един брат, майка и баща. Когато Роуз е само на пет години се налага нейната сестра да напусне семейството. Това води до непоправими последици - белязва по-нататъшния живот на всички без изключение. По-големия брат също напуска семейството малко след това и никой не го вижда в следващите десетина години. 

Роуз, съвсем по човешки, е скрила някъде дълбоко в себе си детските си спомени. Затова нейния разказ е малко разкъсан и не хронологичен. Спомените, и хубави, и болезнени, ще изплуват постепенно на повърхността. Роуз ще трябва да се справи с тях по един или друг начин. На мен ми липсваше гледната точка на по-голения брат, както и на отделената сестра, но авторката така е решила. Романът в никакъв случай не е някаква мелодрама, едва ли ще ви докара до сълзи, но е ужасно емоционално въздействащ по един доста по-интелигентен начин. За съжаление не мога да издам повече подробности от сюжета, защото ще се получи много груб спойлер.

Някъде в романа майката на Роуз казва, че е искала да даде един необикновен живот на своята дъщеря и тя напълно постига това. Защото Роуз не става човек със висок социален статус, не постига това, което сме свикнали да смятаме за "успех" в живота. Но намира себе си, липсващата си половина, тази, която я прави цяла.

През цялото време докато четях се присещах за Дейвид Брин и неговата Uplift серия. "Напълно изгубили себе си" ми въздейства по подобен начин, без да е нито фантастика, нито да има нещо общо с Брин. Винаги съм смятала, че хората сме доста арогантни същества - приемаме по подразбиране, че ние сме на върха на пирамидата, че ние сме интелигентни, но винаги съдим от нашата си гледна точка. Опитваме се да стигнем звездите, да разгадаем смисъла на живота, но същевременно често не виждаме по-далече от собствения си нос. В този роман Карън Джой Фаулър предлага една по-алтернативна гледна точка към живота. 

Адски много си паднах по този роман, той не просто влиза под кожата, ами директно атакува мозъчните клетки, с които толкова много се гордее хомо сапиенс. А доколко имаме право да се наричаме интелигентен вид? Не мога да отговоря еднозначно на въпроса, знам само, че би трябвало да мислим по-често за това, както и да се опитаме поне веднъж да погледнем на нещата отвъд собствения си хоризонт.

"Напълно изгубили себе си" беше истинско преживяване за мен поне в пет измерения :)




Превод на Паулина Мичева

Издание на Софтпрес

Във Goodreads

Няма коментари:

Публикуване на коментар