събота, 9 ноември 2013 г.

Юнас Юнасон "Стогодишният старец, който скочи през прозереца и изчезна"


Това е едно от най-дългите заглавия на книга, на която съм попадала, обаче друго си е европейски автор. Не крия пристрастията си към подобни автори и винаги с много любопитство подхождам към такива творби. А Юнас Юнасон се е справил повече от чудесно с романа си, който е забавен, ироничен и много, много свеж. Чете се на един дъх, защото събитията са толкова много и следват един след друг, без да те оставят да скучаеш дори и за миг. 

Романът започва логично с въпросния стогодишен старец, Алан, който се намира в старчески дом и в деня на неговия юбилей той решава, че няма да остане за собственото си тържество. Вместо това отваря прозореца и излиза навън, без да има ясна идея на къде да тръгне. А защо го прави - във всеки случай не само защото се очертава досадно за него събитие, а защото той принципно така си прави. Като реши, че ме му се стои повече някъде, просто си тръгва. Достойно за уважение качество според мен, на малко хора им стиска да живеят така. 

Алан успява да стигне до гарата на градчето и поема на път, но приключенията му започват още на самата гара. От тук насетне ще му се случат какви ли не неща, а компанията, която ще сподели това пътуване се увеличава постепенно.

В другата сюжетна линия, или в другото време на романа, ще проследим целия живот на Алан, започвайки от детството му. Романът ту върви напред заедно със събитията от настоящето, ту се връща назад - в резултат действието наистина се движи в добро темпо и като цяло си е трудно да се откъснеш страниците. 

Живота на Алан се оказва наистина интригуващ, преминал в различни държави и континенти, но изобщо не е типичен разказ за нечий живот. По ирония на съдбата човек, който никак не се интересува от политика, в крайна сметка изиграва решаваща роля в не един и два световни конфликта и точно тук Юнасон ме очарова напълно. Начина по който е представил войните, случили се през XX-и век, както и основните действащи лица на политическата сцена на изминалия век, е свежарски и доста, доста (тънко) ироничен. Юнасон и неговия герой преминават през всички по-големи сблъсъци - Втората световна и атомната бомба над Япония; комунизма, Китай и Корея; противопоставянето на Изтока и Запада и всичко произтичащо от това. В романа ще се срещнем със съвсем истински исторически личности като Хари Труман, Сталин, генерал Франко, Ким Ир Сен, Мао Дзъдун. Юнасон ги е представил великолепно, с голяма доза хумор и въображение.

В края на романа двете времеви линии ще се срещнат за да образуват едно цяло - и вместо да сложим точка, всичко ще започне от начало в нов цикъл.

Юнасон настъпва смело ахилесовата пета на човечеството - войните и религиите. Как да не го хареса човек? При мен се получи логично и неизбежно :) 


 Превод на Елена Радинска

 Издание на Colibri

 Във Goodreads

2 коментара:

  1. На един дъх казваш? Ох! С много труд отхвърлям страниците! Ако не мразех толкова да оставям непрочетени книги, отдавна да я бях зарязала... Започна обещаващо, езика е приятен, но да си призная хумора на автора не ми е по вкуса. Напомня ми на онези комедии, в които очакват да се смеем за това, че на някой са му изсипали кофа с боя на главата. Или върху него е седнал слон, сплескал го е и така много лесно го скриват под задната седалка на колата ;-)

    ОтговорИзтриване
  2. Ами да, черен е хумора в този роман, но на мен точно това ми допадна. Но така е, различно възприемаме книгите, това, което на някой много му е харесало, за друг е безинтересно. Разбирам напълно гледната ти точка :)

    ОтговорИзтриване